Лей Грийнууд - Джейк

Изабел знаеше, че той наистина мисли това, което казва. Тя му бе натрапила момчетата и себе си. Бе приел, защото се нуждаеше от тях, но едва ли възнамеряваше да отиде по-далеч.

— Ако ми обясниш защо правиш всичко това, ще се опитам да разбера — каза тя. — Не твърдя, че ще одобря, нито че няма да ти възразявам понякога, но ще се опитам да разбера.

— Предполагам, че това е всичко, което един мъж може да иска — Джейк се настани по-удобно на седлото. — Сега по-добре си лягай. Съмва се отчайващо рано.

— Ще се върнеш ли тази вечер?

Страхуваше се, че думите й щяха да прозвучат, сякаш искаше той да се върне.

— Не, но ще съм тук за закуска. И помни: не слагай повече от шепа прясно кафе в кафеника.

Докато гледаше след него, Изабел си мислеше за превратностите на съдбата, конто бяха хвърлили тези момчета в ръцете на този човек. Нямаше ли да бъде по-добре, ако се върнеха в Остин. Може би щеше да намери някого, който разбираше повече от отглеждането на деца. Напълно възможно бе, но никой нямаше да прибере всички момчета. Не смееше да си помпели дори какво щеше да се случи с Бък, ако го върнеха обратно. За добро или зло, те бяха намерили своето място при Джейк Максуел.

Чудеше се за себе си. Щеше ли да успее да овладее напрежението между нея и Джейк? Безполезно бе да твърди, че той не я привлича. Щеше да бъде постоянно край него, да го вижда полугол и запотен, мокрите му дрехи щяха да прилепват плътно до тялото му и да разкриват всяка извивка Не можеше да се успокои и да потисне желанията си и мисълта, че скоро щеше да си отиде.

Почувства, че мускулите на корема й се свиха. Тя бе много повече в опасност, отколкото момчетата.

На Изабел й се стори, че някой я повика, но когато отвори очи, все още беше тъмно. Затвори ги и се върна към съня.

— Изабел!

Този път не можеше да има грешка Някой я викаше. Уви се с одеялото, за да се предпази от нощния хлад, и седна. Въздъхна и се уви още по-плътно, когато видя Джейк да се подсмихва над страничната стена на колата.

— Време е да започнеш да приготвяш закуската — каза той.

Изабел още не можеше да се осъзнае, но чувстваше, че все още бе твърде рано, за да започне да готви.

— Колко е часът?

— Четири.

Сигурно беше откачил. А и момчетата едва ли бяха гладни в този ранен час. Метна одеялото върху раменете си и пак си легна.

— Събуди ме в седем.

— Готвачът трябва да става в четири часа. Работниците трябва да са се нахранили и да са се качили на седлата до изгрев слънце.

Явно се шегуваше, но на нея не й беше до смях.

— Ние работим на дневна светлина. Не мога да си позволя да пропилея нито един час.

Говореше сериозно. Действително очакваше от нея да стане и да се пребори с тенджерите, макар че едва можеше да вижда ръцете си.

— По-добре побързай, когато момчетата се събудят, сигурно ще искат да хапнат.

— Не, няма. Те всички ще помагат.

— Отсега нататък това ще се промени. Те ще спят, докато ги извикаш за закуска.

Изабел отметна одеялото. Бе напълно облечена, но от сутрешния хлад зъбите й започнаха да тракат.

— А ти какво ще правиш? — попита тя.

— Връщам се в леглото — отвърна той, а усмивката му беше направо зла.

— Направи го и ще бъдеш полят с гореща мазнина — рече тя, докато ставаше.

— Нямаш ли чувство за хумор? — подразни я той.

— Не виждам нищо смешно в това да пържа бекон в четири часа сутринта. Ще ти хареса, когато направя кафето с утайките от три дни.

— Не си ги изхвърлила, нали?

Бе изкушена да му каже, че ги е хвърлила в огъня.

— Да, запазих тези отвратителни неща.

Той въздъхна с облекчение. Предложи й ръка, за да слезе от каруцата. Тя не я пое. Макар да не се беше събудила напълно, не си позволяваше да се довери на себе си и да го докосне.

— Това е твоето кафе — каза тя и се обърна, после тръгна към следите от последния лагерен огън. — Заслужаваш да го пиеш по начина, по който ти харесва, пък дори и да не може да се пие.

Той се разсмя.

— Винаги държиш да имаш последната дума, нали?

Забележката му я свари неподготвена. Никога през живота й никой не бе очаквал от нея да изрази мнението си, нито пък й бе позволявал да го стори.

— Лош навик ли е това?

Джейк се усмихна.

— Освен когато аз искам да имам последната дума.

Дори в четири сутринта усмивката му можеше да запали пламък у нея. Чудеше се защо не се усмихваше по-често. Просто бе невъзможно да му се ядоса.

— Можеш да имаш последната дума, когато се отнася за крави и коне. Моята последна дума е за готвенето и момчетата.