Лей Грийнууд - Джейк

— Аз пък не бих тръгнала.

— Никога не съм си и помислял, че ще го направиш. — Джейк се изправи. — Взимам момчетата от екипа. Отиваме в лагера, за да ги науча как да събират говеда, които нямат никакво желание да бъдат събрани в стадо.

— Вземи и мен — извика Уил.

— И мен. — Пит нямаше никакво намерение да остане по-назад.

— Не днес — отвърна Джейк. — По-големите момчета ще заемат цялото ми време. Не мисля, че на Изабел ще й хареса, ако ги върна с изпочупени ръце и крака.

— Очаквам от теб да се грижиш за тях като за собствени синове.

— Ако имах син, той нямаше да се нуждае някой да се грижи за него.

Изабел бе засегнала гордостта му. Той бе човек, който не обичаше да признава, че се нуждае от помощ, особено от жена и куп момчета.

— Аз мога да яздя — извика Бък.

— Не! — възпротиви се веднага Изабел.

— На твое място не бих се притеснявал толкова.

Джейк обходи с поглед всяка част от тялото на Бък.

Изабел забеляза, че момчето се опита да се изправи с цел да изглежда по-високо под изучаващия поглед на Джейк. Знаеше, че бе накърнена гордостта му, тъй като бе най-голям от момчетата, а трябваше да бъде оставен с малките и неспособните.

— Имаш нужда поне от още един ден почивка. Раните на гърба ти трябва да зараснат — каза Джейк. — Все още си твърде слаб.

Бък изобщо не остана доволен от това решение, но го прие. Не можеше да се каже обаче същото за Уил. Той последва Джейк до корала, като през цялото време го умоляваше да го вземе.

— Ако се държиш добре, тази вечер ще ти позволя да яздиш някой от конете.

Това не задоволи Уил, но все пак молбите му станаха някак по-вяли. В този момент Изабел взе решение. Момчетата бяха вече на седлата, когато достигна корала.

— Искам да дойда с теб — заяви тя.

Джейк я погледна смаяно, като очевидно си мислеше, че е полудяла.

— Не можете да дойдете и да гоните говеда — обади се Шон, изказвайки на глас мнението и на другите момчета.

— Нямам никакво намерение да гоня говеда — отвърна Изабел. — Искам да видя естеството на работата, която очакваш да вършат тези момчета — последните думи бяха предназначени за Джейк.

— Нямам време да се занимавам със зрители — отсече Джейк. — Това е работен лагер, а не място за жена, която дори няма кон.

— Тогава ме научи да яздя.

— Нямам време. Още повече че е невъзможно да се научиш, облечена с рокля.

Изабел изобщо не се бе замисляла за облеклото си.

— Мога да управлявам фургона.

— Оттук до лагера има най-малко две „аройо“, през които не можеш да прекараш фургона.

— Ще го направя.

— Ще се изгубиш.

— Можеш да ми покажеш пътя.

— Ще ми отнеме твърде много време.

— Тогава някое от момчетата може да ми покаже.

— Те не познават пътя. Освен това не можеш да оставиш малките момчета сами.

— Изобщо не си имал намерение да ме вземеш.

— Не и днес.

— Ще трябва да си поговорим за това — настоя тя.

— Разбира се.

Джейк се отдалечи, нетърпелив, както си помисли Изабел, да се махне, преди да го е помолила за нещо друго. Той си мислеше, че е спечелил. Но тя не бе намерила свое място в обществото в Савана и не бе оцеляла при ужасните условия в сиропиталището, не беше избягала от Хенри Дюпланж с непокътната невинност, за да бъде победена от един ранчеро, за когото бе много по-удобно да живее на открито, отколкото в къщата си.

Джейк Максуел трябваше да учи много, за да разбере жените от Савана.

— Това няма да му хареса — каза Уил, ситнейки до Изабел.

— Направо ще превърти — добави Пит, като очевидно очакваше с нетърпение бурята, която щеше да се разрази между тях.

— Точно на това се надявам — отвърна Изабел. — Но мистър Максуел е зрял човек и не би показал такава липса на контрол.

Както се оказа обаче, бе сбъркала.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, когато я видя. — И защо си довела и малките нехранимайковци?

Джейк не слезе от коня, а препусна направо към тях. Уил и Пит се отстраниха от пътя му. Изабел отказа да се отмести дори когато почувства горещия дъх на коня върху страната си.

— Дойдох да видя какво правите в този лагер — отвърна тя толкова спокойно, колкото бе възможно при тези обстоятелства. — Тъй като се оказа невъзможно да използвам кон или фургона, за да стигнем дотук, реших да вървим пеша.

— Проклятие, жено, разстоянието е почти три мили. Нищо чудно да получиш топлинен удар.

Пътят наистина бе дълъг. Краката я боляха ужасно и тя отдавна се бе отказала да се преструва, че по роклята й няма петна от пот.