Лей Грийнууд - Джейк

— Никога не ми позволяваха да приготвям нищо друго. Когато напуснах сиропиталището, работих все на места, където храната ми бе осигурена.

Уил се отпусна на земята до Джейк. Беше сложил своята порция месо между две питки. Дори и неговите остри зъби трудно разкъсваха препеченото месо.

— Имаш ли конфитюр? — попита той с пълна уста.

— В къщата би могло и да се намери — отвърна Джейк.

— Аз ще отида да видя — предложи Пит и преди някой да е успял да каже нещо, той вече тичаше към къщата.

— Всяка жена казва така. По този начин, когато приготви нещо и го сервира изискано, човек ще си помисли, че е направила нещо чудесно.

— Аз не лъжа.

Джейк погледна още веднъж в чинията си и всички надежди, че в следващите дни ще яде храна, приготвена от умела женска ръка, се изпариха.

— Така изглежда. Въобще нищо ли не можеш да готвиш?

— Мога. Питки — отвърна Изабел.

Отговорът й не допринесе с нищо за подобряване на настроението му. На открито нищо не се приготвяше по-трудно от питки. През войната, който можеше да приготвя наистина хубави питки, нямаше нужда да върши нищо друго. Приятелите му с радост изпълняваха и неговите задължения само заради удоволствието да хапнат хубави питки.

— Тогава ми подай две — каза той. — Може би ще успея да преглътна този бекон, ако го сложа между две големи питки.

— Не е необходимо да го ядеш, щом не искаш.

— Напротив, необходимо е. Укротяването на коне е трудна работа. Още по-трудна е да се събира голямо стадо едър добитък. Трябва да изядем храната, независимо от качествата й, или ще трябва да гладуваме.

— Ако просто оставяш Мат тук, докато аз…

— Не мога да се лиша от Мат. Станаха ли готови питките?

— Така мисля — Изабел вдигна капака на преносимата походна фурна и обонянието на Джейк бе атакувано от божествен аромат. В дъното на фурната имаше две дузини от най-хубавите питки, които бе виждал в живота си.

Както изглежда, никой друг нямаше желание да стане. Всички се бяха разпръснали, поддържайки известно разстояние помежду си. Джейк нямаше никаква представа, как ще успее да сплоти тези момчета и да направи от тях един екип, за да работят заедно, да рискуват живота си един за друг. Те всички бяха като непознати, събрани на едно място по някаква случайност, и всички търсещи възможност да избягат.

Към какво? Къде? Към нищо и никъде, ако той не им помогнеше.

— Намерих го! — извика победоносно Пит, като изтича от къщата и се спря пред Джейк — Искаш ли малко?

— Не.

— Аз пък искам. — Уил протегна чинията си.

Пит предложи конфитюр на Шон, след това и на другите момчета.

— Погрижи се да остане малко и за Уил — каза Изабел.

— Но аз отидох и го донесох — възпротиви се Пит.

— Но идеята беше на Уил. Ако не остане, всички вие трябва да отделите по малко за него.

Джейк осъзна, че би трябвало да е безнадеждно тъп, за да не осъзнае, че Пит нарочно оставяше Уил за накрая, надявайки се, че за него няма да има от конфитюра. Когато всички, които искаха конфитюр, си отсипаха, Пит направи същото, и то в прекалено щедра доза. След това постави буркана пред Уил.

— Ето — каза той, взе чинията си и седна от другата страна на Джейк.

Погледите, които си размениха двете момчета, не бяха никак приятелски. Изабел погледна въпросително Джейк, който само сви рамене в отговор.

— Има още питки — каза тя, след което отвори и втората пещ.

Само след миг Уил бе скочил на крака.

— Подайте ми няколко и за Джейк — каза той.

— Той не те е молил да му носиш питки — обади се Пит.

— Това е последната доза за тази вечер — намеси се Изабел, преди Уил да е успял да отговори. — Вие двамата ще получите само по две.

Уил зае отново мястото си, подаде питките на Джейк, след това сипа с лъжицата последния конфитюр от буркана.

— Но ти взе всичко — запротестира Пит.

— А за мен нямаше достатъчно — отвърна Уил.

— Преди да вземеш последното парче или част от нещо — обади се Изабел, — трябва да попиташ другите дали някой не иска още.

— Тогава за мен не би останало нищо.

— Раздели конфитюра си с Пит — продължи тя.

На Уил това изобщо не се хареса. Погледна към Джейк, като очевидно се надяваше, че той ще отмени нареждането на Изабел.

— Мисля, че е справедливо — каза Джейк. Всъщност Джейк не виждаше защо Уил да не вземе всичкия останал конфитюр. Беше достатъчно ловък, за да го вземе, докато все още имаше. Този принцип на подялбата го смущаваше. Това твърде много му приличаше на воплите на хора, които в живота си не бяха свършили и грам работа, а искаха дял от това, което по-работливите им съседи бяха успели да придобият Това прекалено много му напомняше за проклетите фермери, които идваха, заграбваха кравите и земята му, за която семейството му се бе сражавало с индианците преди двайсет години.