Лей Грийнууд - Джейк

— Това все още не обяснява защо изведнъж реши да се ожениш за мен.

Той й се усмихна с онази своя странна усмивка, която караше стомаха й да се свива на нервна топка.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че изведнъж съм видял грешката си?

Изабел едва се удържа да не се разсмее.

— Посочвах ти грешките от деня, в който се срещнахме, но това не промени нищо.

— Казах на майка ми за теб. Каза ми, че съм глупак, ако си мисля, че не би могла да се научиш да живееш в ранчо. Каза ми, че би останала, ако беше обичала татко. Може би е щяла да остане, ако той я бе обичал. Не могла да понесе мисълта, че ще прекара останалата част от живота си без любов.

Джейк се приближи към Изабел. След това протегна и двете си ръце. Тя постави ръцете си в неговите и Джейк я привлече към себе си.

— Аз също не бих могъл да прекарам остатъка от живота си без любов, но реших това, преди да дойда в Санта Фе. Дори реших, ако е необходимо, да се преместя в Остин.

— Ти никога няма да се примириш с живота там.

— Щом като ти можеш да се научиш да живееш в ранчо, аз бих могъл да сторя същото в Остин.

— В действителност, сега, когато знам какво искам, почти с нетърпение очаквам да започна живота си в ранчото. Изглежда, всичко досега ме е тласкало към Тексас. Защо по друга причина бих успяла да намеря пътя от Савана до Ню Орлийнс, до Остин и след това до твоето ранчо. Може би в мен има и малко селска кръв. Леля Деидре би била ужасена, ако чуеше това. Тя винаги повтаряше, че в жилите ми тече кръвта на английски аристократи.

— Тогава, ще се омъжиш ли за мен?

Джейк се опита да я привлече към себе си, но Изабел постави ръце на гърдите му.

— Мисля, че забрави нещо.

— Какво?

— Щом се налага да питаш, може би не си забравил. То може би просто не е там.

— Какво? — Той изглеждаше напълно объркан. — Вече ти казах за ранчото, за това, че ще събера ново стадо, че ще осиновя момчетата, освен това помолих Уорд да остане с нас. Какво друго може да има?

Изабел хвана ръцете на Джейк, които бяха на кръста й, и ги отмести.

— Сега започвам да разбирам как се е чувствала майка ти. — Тя отвори вратата и отстъпи встрани. — Върни се долу. Не мисля, че вече имаме какво да си кажем.

— Какво! За какво става дума? — недоумяваше Джейк. — Не искам да слизам долу. Момчетата ще ме убият.

— Ако само момчетата са това, което те притеснява…

— Не са момчетата. Не искам да ходя никъде без теб. Обичам те и искам да се оженя за теб.

Изабел замръзна.

— Кажи го пак.

— Какво?

— Това, което каза току-що.

— Искам да се оженя за теб.

— Не, другото.

— Кое друго?

— Това, което е най-важното!

Джейк я сграбчи за раменете.

— Ти направо ме побъркваш. Искам да се оженя за теб. Не искам да ходя никъде без теб. Обичам те. Аз…

— Ето! Каза го!

— Какво казах? — Джейк изглеждаше така, сякаш всеки момент може да започне да си скубе косите.

— Не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомням. Помолих те да се ожениш за мен.

— Не е това.

— Тогава какво, по дяволите, е? Кажи ми, а аз ще го повторя. Само престани да ме измъчваш.

— Исках да кажеш, че ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам. Знаеш това.

— Но аз исках да ми го кажеш.

— Вече го казах.

— Кажи го пак.

— Обичам те.

— Отново.

— Обичам те.

— Отново.

— Мога да направя нещо повече.

Джейк я взе в прегръдките си, затвори с крак вратата и впи устни в нейните.

— Ето — каза той, като дишаше учестено. — Обичам те. Сега вярваш ли ми?

Изабел знаеше, че усмивката й е глупава, замаяна, усмивка на влюбена жена, но не я беше грижа. Чувстваше се прекрасно.

— Да, но ефектът от думите ти ще трае само около петнайсет минути. После ще трябва да ми го кажеш отново.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще измисля нещо.

— Ами Уорд и момчетата?

— Кой Уорд? Какви момчета?

Изабел с нетърпение очакваше да бъдат подписани документите за осиновяването и да се махне от Остин. Никога преди не би го повярвала, но сега шумът и блъсканицата й действаха на нервите. Не мислеше, че някога ще започне да обича кравите, но някои хора бяха много по-лоши от тях. Съдията беше един от тях. Беше й отнело почти час, за да го убеди, че докладът на Мърсър е предубеден и неверен. Бък и Зийк трябваше да свалят ризите си, преди той да повярва, че фермерите могат да бият толкова жестоко момчетата.

— Сигурни ли сте, че искате да ги осиновите всичките? — попита съдията.

— Бих бил непоправим глупак да дойда тук и да предявя такова желание, ако не бях сигурен — отвърна Джейк с едва прикрито раздразнение.