Лей Грийнууд - Джейк

— Ами аз…

— Но бих искал да дойдеш с нас и да останеш, докато решиш къде ти е мястото. Макар че се опитваше да го криеш, ти си дяволски добър ездач. Момчетата ще се нуждаят от някого, който да им шие раните и да им намества счупените кости, а Изабел вероятно не би се отказала от компанията на човек, който ще й напомня как се държат хората в цивилизацията. А може би ще научиш мен и момчетата.

— Сигурно съзнаваш, че твоят малък план зависи от…

— Зная точно от какво зависи — каза Джейк и се обърна към Изабел. — Зависи от това, дали Изабел ще се съгласи да стане моя жена.

— Ще се съгласи — намеси се Уил. — Тя те обича от цяла вечност.

— Ако не възразяваш, Уил, това е въпрос, на който бих искала сама да отговоря — рече Изабел.

— Но ти ми каза, че го обичаш.

— Знам какво съм казала, но има и нещо друго.

— О, имаш предвид секса. Пит ми разказа всичко за това.

— Не, не това — отвърна Изабел и се изчерви до корените на косата си. — А ако искаш да те осиновя, ще трябва да проведем един сериозен разговор затова, което малките момчета могат или не могат да говорят на публично място.

— Като секса?

— Определено.

— О!

— Хайде, братче — каза Мат и измъкна момчето от скута на Джейк. — Ще трябва да ти затворя устата, преди да развалиш всичко.

— Нищо не развалям. Тя каза…

Мат сложи ръка върху устата на Уил.

— Измъквай се, докато можеш — каза Уорд. — Аз ще се заема с грижата за децата.

— Нахрани ги, аз ще платя сметката.

Джейк придружи Изабел навън.

— Къде отиваме? — попита той.

— Мисля, че е най-добре да отидем в моята стая — отвърна Изабел.

Изабел се зачуди дали ще успее да стигне до края на стълбите. Коленете й трепереха. Хиляди противоречиви мисли се блъскаха в главата й. Освен това се чувстваше отмаляла от желание. Джейк я желаеше. Не само това, той искаше да се ожени за нея. Всичко, което искаше тя, бе тук и я чакаше само да протегне ръка и да го вземе.

Наистина ли?

Джейк никога не променяше решенията си. Джейк никога не слушаше това, което казваха другите. Какво го бе накарало да промени решението си?

Изабел се изкуши да си каже, че не я интересува, че ще приеме предложението му независимо от всичко, но отказът му да дойде с тях в Санта Фе й бе дал време да размисли. Обичаше Джейк, но нямаше да се омъжи за него, ако той все още си мислеше, че тя ще избяга в Остин и ще изостави него и децата им. Той трябваше да повярва, че за нея бракът е толкова важен, колкото и за него, или в противен случай Джейк ще се окаже сам с кравите си.

Той трябваше да й каже, че я обича. Ако тя се бе примирила с кравите, непреодолимото физическо привличане не беше достатъчно. Такава жертва изискваше голяма, дълбока обич.

Изабел изчака, докато Джейк влезе в стаята. След това затвори вратата и се облегна на нея.

— Ще ми обясниш ли защо промени решението си, или трябва сама да се досетя?

— Последвах съвета ти.

— Сигурно ти е за пръв път.

Но той не обърна внимание на хапливата й забележка.

— Отидох да видя майка си.

Това я завари неподготвена. И не знаеше какво е очаквала, но със сигурност не беше това.

— Не разбирам защо си в такова добро настроение. Преди само да си помислеше за нея и бе готов да предизвикаш целия свят срещу себе си.

— И аз не мога да го обясня — отвърна Джейк. Започна да крачи из стаята, тъй като му бе невъзможно в това възбудено състояние да остане на едно място. — Мисля, че бях очаквал да видя жената, която ни напусна преди двайсет години. Мразех тази жена. Бях готов да я обвиня за всичко, което се е случило след това. Във всеки случай се опитах.

— Какво се случи?

— Мисис Айзък Стюарт не изглеждаше като мама. Дори не се държеше като нея. Има син, който прилича изцяло на Дейвид. Докато не срещнах съпруга й, бях толкова зашеметен, че не чувствах нищо.

— Попита ли я защо си е тръгнала тогава?

— Тя каза, че имам всякакво право да я мразя и че тя се чувствала виновна. Искала да вземе Дейвид и мен със себе си, но татко не й позволил. Когато й направил предложение, обещал, че ще живеят в Сан Антонио. След това променил решението си. Не й позволявал дори да посети семейството си. После, след като тя си заминала, ни писала в продължение на почти петнайсет години, но татко винаги й връщал писмата неотворени. Показа ми ги всичките. Сигурно бяха около стотина. Каза, че ако знаела, че татко е умрял, отново щяла да ми пише. Последното, което чула за нас, било, че ние е Дейвид сме заминали на воина и че ранчото е изоставено.