Лей Грийнууд - Джейк

Едно нещо знаеше със сигурност. Не можеше да живее без Изабел. С всяка изминала минута се уверяваше в това. Чувстваше се все по-отчаян. Всякакъв риск си заслужаваше, стига това да означаваше, че има шанс да си върне Изабел.

Джейк взе седлото и се насочи към коня си. Отиваше в Санта Фе. Трябваше да последва Изабел. Но преди да го направи, имаше още една жена, с която трябваше да се срещне.

Отиде на последния адрес, на който знаеше, че живее майка му, и там му казаха, че излязла в града, със сина си. Имала зелен фургон. Не можел да не я срещне. Тя била единствената жена в Санта Фе, която управлявала фургон с бели ръкавици на ръцете.

Джейк забеляза първо момчето. То толкова много приличаше на по-големия му брат, Дейвид, че Джейк в един момент спря да диша. Знаеше, че е странно и грубо от негова страна, но колкото повече приближаваше, толкова по-невъзможно бе да откъсне втренчения си поглед от момчето. Дейвид бе на двайсет и четири години, когато го убиха, но Джейк си спомняше как изглеждаше, когато бе шестнайсетгодишен. Това момче изглеждаше точно като Дейвид, приликата между двамата бе поразителна.

Момчето беше полубрат на Джейк. Джейк дръпна юздите на коня, когато доближи фургона.

— Здравей — обърна се той към момчето. — Искам да говоря с майка ти. Къде е тя?

— В магазина ей там — отвърна момчето.

— Ще почакам. Казвам се Джейк. А ти?

— Кърт.

Джейк разбираше, че кара момчето да се чувства неудобно, но не можеше да свали поглед от него. Истински шок бе да научи, че има полубрат. А да открие, че той прилича толкова много на Дейвид, беше така невероятно, че Джейк се запита дали не сънува. Очакваше всеки момент образът на момчето да се разсее или да се превърне в нещо друго.

Но, разбира се, това не се случи.

— На колко си години? — попита Джейк.

— На шестнайсет.

Кърт бе роден само три години, след като майка му ги бе напуснала. Джейк си представяше, че това момче получава цялата обич, която беше отказана на него и на Дейвид, и почувства как тялото му започва да се тресе от гняв, гняв, който бе таил в себе си в продължение на двайсет години. Джейк се огледа, когато забеляза, че момчето се усмихна, и видя облекчението в погледа му. По дървения тротоар към фургона се бе запътила една жена.

— Това е майка ми. — Кърт скочи от капрата.

Джейк слезе от коня си и завърза юздата за най-близкия кол.

— Мамо, този човек те търси. Иска да разговаря с теб — каза Кърт, когато майка му се приближи.

Тя подаде пакетите с покупки на сина си и се обърна към Джейк.

— Здравейте, аз съм мисис Стюарт. С какво мога да ви помогна?

Джейк впи поглед в жената, която стоеше пред него. Тя изобщо не изглеждаше като майката, която си спомняше. Беше много по-възрастна. Косата й беше напълно побеляла. Лицето й бе белязано от многобройни бръчки. Но то бе озарено от големите й, красиви очи. Беше облечена с вкус. Носеше сребърна огърлица, украсена с тюркоази, от същия материал бяха направени и обиците й.

Джейк бе поразен, че тя изглеждаше напълно в мир със себе си и напълно владееше чувствата си. Нямаше и следа от неизтощимата енергия и от отчаянието, което си спомняше Джейк.

Джейк очакваше при тази среща да изпита гняв, горчивина, отвращение, презрение, но все едно да се опитва да се гневи на някой непознат. Тази жена не беше майката, която бе останала в спомените му.

Тялото му спря да трепери. Имаше особеното чувство, че вече не се движеше в реалния свят, всичко изглеждаше някак особено и забавено.

— Добре ли сте, мистър… съжалявам, не знам името ви.

— Добре съм — чу се да казва Джейк. Гласът му звучеше така, като че ли идваше отнякъде много далеч. — Просто не съм сигурен какво да кажа. Аз съм Джейк, твоят син.

Очите на майка му се разшириха от изненадата. Тя пребледня, след това на лицето й се появи тъжна усмивка.

— Благодаря ти, Господи! — промълви тихо тя. — Толкова години се молех да дойдеш.

Джейк намери Изабел и момчетата в един ресторант. Бяха събрали три маси и седяха толкова близо един до друг, че раменете им се допираха. Тухлените стени, боядисани в бяло, отразяваха светлината на няколко фенера, които се спускаха от огромните черни греди на тавана. Фенерите, поставени на всяка маса, осветяваха лицата им, подобно на лагерните огньове, които бяха палили в продължение на двайсет и двете нощи, които им отне пътуването.

Джейк спря на рамката на вратата и се загледа в тях.

Те изобщо не приличаха на окъсаните и дрипави момчета, конто бе превел през седемстотинте мили най-негостоприемна земя в тексаския югозапад. Те се бяха изкъпали, бяха подстригали косите си и си бяха сложили нови дрехи. Макар и все още облечена като момче, Дрю носеше дрехи, които й бяха по мярка. Изглеждаше женствена.