Лей Грийнууд - Джейк

Тя се обърна и се отдалечи. След като измина около десет метра, Изабел спря и се обърна.

— Ти носиш у себе си моя знак, Джейк Максуел — каза тя. — Спомни си за това, когато промениш решението си и решиш да отидеш в Санта Фе.

Джейк знаеше, че няма да промени решението си. Ако не можеше да се изправи очи в очи с Изабел, която го обичаше, трябваше да признае, че беше прекалено голям страхливец, за да се изправи срещу майка си, която го беше изоставила и оставила рана, която нищо не можеше да излекува.

Джейк гледаше Изабел и момчетата, които се отдалечаваха към Санта Фе, и сърцето му се късаше. Никога не си бе мислил, че ще му е толкова трудно да си вземе сбогом. Тя нямаше да му позволи да задържи което и да е от момчетата. Беше му казала, че ако ги иска, трябва да дойде в Санта Фе, за да ги прибере.

Това бе положението.

Нищо вече не го задържаше в Ню Мексико. Беше продал стадото си. Дори бе намерил купувач и за фургона и допълнителните коне. Беше спечелил повече пари, отколкото бе очаквал. Можеше да се върне в Тексас и да наеме нов екип от работници, за да съберат останалите в ранчото крави. Можеше да си купи друго стадо, друго ранчо, да направи всичко, което пожелае. Тъй като Рупърт бе мъртъв, а и беше станало известно, че той е причинил смъртта на момчето Пери Холстед, Джейк не мислеше, че фермерите ще посмеят да му създават повече неприятности.

Но никоя от тези възможности не го привличаше. Не можеше да се завърне в ранчото, без това да му напомня за Изабел и момчетата. Парите и успехът му не означаваха толкова много, колкото бе очаквал. Мислил си бе, че прави всичко това заради себе си. Така беше, но всичко бе придобило ново значение, когато го бе споделил с Изабел и момчетата. Това беше и техен успех, не само негов.

Продължи да си повтаря, че е взел правилното решение. Но ако бе така, защо се чувстваше толкова ужасно?

„Защото си страхливец. Страхливците се чувстват по този начин, нещастни са, защото не могат да понесат собствената си страхливост.“

Беше отличен с медал за храброст по време на войната. Защо сега се чувстваше такъв страхливец?

„Защото се страхуваш да обичаш, да се довериш. Толкова се страхуваш да не се провалиш, че отхвърляш собствения си шанс за щастие.“

Нямаше такъв шанс. Знаеше какво щеше да се случи. Само отлагаше неизбежното.

„Ти си се променил, защо тогава Изабел да не може да се промени?“

Наистина ли се бе променил? Какво бе различното у него сега? Желаеше Изабел. Дори искаше да се ожени за нея. И не само заради физическото си желание за нея. Не можеше да си представи живота без нея. Хубавите й дрехи, дребничката й фигурка, неизчерпаемата й енергия, тялото й, жадно притиснато до неговото, всичко това го караше да се чувства като съвсем различен човек.

Тя можеше да спори с него и за най-маловажното нещо. Можеше да е упорита като телетата му. Можеше да го накара да промени много от навиците си, но без нея никога не можеше да бъде щастлив. Не можеше без нея, както и без тексаските хълмове, които бяха негов дом, откакто се бе родил. За него вече изобщо нямаше смисъл да се връща в Тексас, ако тя не дойде с него.

Искаше и момчетата. Не само като каубои. Те му бяха помогнали да запълни една празнина в душата си, която идваше оттам, че бе изгубил семейството си. Възхищението на Уил все още го караше да се чувства неудобно, но му харесваше, когато хлапето бе наблизо.

Мат говореше много повече. Пит вече не поглеждаше към Ястреб с ясното желание да го убие, Чет се превръщаше в забележителен водач, а Брет можеше да се научи да вярва на хората, ако не бъде излъган за пореден път. Не беше сигурен какво да мисли за Бък и Зийк. Те имаха собствени дълбоко погребани рани, но Шон, Люк и Дрю се справяха чудесно.

Как щяха да се почувстват всички те, когато Изабел им кажеше, че той няма да се върне?

Джейк се разсмя, когато си спомни как бе постъпила Изабел. Не беше го помолила, просто му бе съобщила решението си. Той можеше да се съгласи с нея или да не го направи. Господи, ама какъв характер имаше тази жена!

Защо не го бе забелязвал никога преди?

„Защото беше прекалено зает да вземаш решения, касаещи други хора. Имаше всички отговори.“

Оказа се, че това не бе вярно. Беше се заклел никога да не се жени. Беше се зарекъл никога да не се доверява па никоя жена и никога да не дарява любовта си. Знаеше, че никоя фина и деликатна жена не би издържала да бъде жена на собственик на ранчо. Но той не бе взел нито едно от тези решения. Беше позволил да му повлияят гневът към майка му и ужасното чувство, че е предаден и изоставен. Ако не предприемеше нещо, същото щеше да се случва отново и отново.