Лей Грийнууд - Уорд

— Всичко започна преди по-малко от час — промълви Елинор, задавена от ридания. — Веднага след като научих, че момчетата на Джонсън са се разболели от холера, го разпитах най-подробно как се чувства. Моят Джо играе с техния Дамрон през цялото време.

Уорд й каза точно какво да прави.

— Вече опитах да го накарам да пие. Джо просто повръща всичко.

— Продължавайте да опитвате. Това е единственото нещо, което знам, че може да му помогне.

Като тръгна по следата на завързаните приятелства между децата в Сайпрес Беид, Уорд посети всяка къща в града. Обясни как мъртвото семейство бе предало холерата на децата на Джонсън и как Дамрон Джонсън бе предал заразата на малкия Джо Олуел и как тяхното собствено дете може да е прихванало болестта.

За пореден път Уорд подчерта важността на чистотата, отново нареди да се преварява водата, да се почиства всичко, което влиза в досег с храната или водата за пиене, постоянно да се мият ръцете. Също така повтори какво трябва да се направи на човек, заразен от холера.

Този път хората му повярваха — някои поради това, че се страхуваха да не прихванат болестта от него. Повечето говореха с него иззад заключените си врати. Всички бяха изплашени.

— Изтощена си — обърна се той към Марина, когато след смрачаване се върна в къщата на Джонсън. — Имаш нужда от сън.

— Не мога. Малката Кати току-що почина.

Уорд почувства познатата тежест в гърдите, но точно сега не трябваше да се поддава на страха и отчаянието. По-късно щеше да има предостатъчно време да страда. В момента най-належащото бе, да убеди Марина да си легне. Тя беше на крак от трийсет и шест часа. Ако се преумореше прекалено, щеше самата тя да се разболее поради отслабване на организма.

— Аз ще остана тук. Ти се върни при мисис Прут. Марина се опита да се изправи на крака, но не успя.

Уорд й подаде ръка и й помогна да стане.

— Трябваше да те изпратя в леглото още преди часове.

— Какво ще стане с другите деца? — попита Марина.

— Не знам. Но няма да им помогнеш, като припаднеш. Трябва да си починеш. Утре може да имаме още случаи.

— Ти също трябва да си починеш. Не си отдъхвал дори за миг.

— Ще го направя. Но искам да видя какво мога да направя за мисис Джонсън.

Жената люлееше мъртвото си дете, целуваше челото му, а сълзите й капеха по безжизненото личице. Въпреки че Уорд се страхуваше, че така и мисис Джонсън може да се зарази, не му даде сърце да отнеме детето от прегръдките й. Но това, което той не можа, направи Марина. Тя взе мъртвото момиче от ръцете на безутешната майка и го остави на леглото.

— Уорд ще се погрижи за Кати — обърна се Марина към жената — Ти трябва да си починеш. Другите ти деца сега ще имат още по-голяма нужда от теб.

Марина я отведе в спалнята и я убеди да си легне поне за няколко минути.

— Единият от нас ще остане с децата и съпруга ти. Ще те извикаме, ако стане нещо.

Мисис Джонсън си легна, но Уорд се съмняваше, че тя ще може да заспи. Чуваше приглушените й ридания и сърцето му се късаше. Марина уви детето в чаршаф и го отнесе под дървения навес. Уорд изнесе навън замърсените завивки, поля ги с газ и ги запали.

— Ще трябва час по-скоро да погребем детето — каза той на Марина.

— Не можем ли да изчакаме, за да видим дали семейството ще се оправи достатъчно, за да присъства на погребението й?

— Дори и да се оправят, няма да са в състояние да стават от леглото в продължение на няколко седмици.

Марина пристъпи напред и се олюля. Уорд протегна ръка, хвана я и я притисна до себе си. Тя се облегна на гърдите му, търсейки подкрепа. Въпреки че бе смъртно изморен, Уорд почувства как тялото му се напрегна. Тя бе толкова мека и нежна. Желанието към нея, потискано с години от гнева и разочарованието, изведнъж изригна с неподозирана сила. Изпита непреодолима нужда да я притисне силно към себе си и да я целува диво и необуздано, до самозабрава.

Но бързо се овладя. Когато целунеше Марина — и със сигурност имаше намерение да го направи, — искаше тя да разбере точно какво искаше от нея и какво можеше да й даде.

Когато обви ръка около нея и я изведе извън къщата, се запита дали самият той е наясно какво иска. Преди по-малко от две седмици би се заклел, че я мрази. Сега мислите му бяха объркани и неясни от умора, но знаеше, че всъщност никога не бе могъл да я намрази.

— Вече мога и сама — каза тя, когато излязоха отвън.

— Няма да ми отнеме много време да те изпратя до вкъщи.

— Не можеш да оставиш мисис Джонсън. Никога ни би си простил, ако се случи нещо, докато теб те няма.