Лей Грийнууд - Уорд

— И никога не бих си простил, ако нещо стане с теб.

Каза го импулсивно, но бе напълно искрен. Марина бе станала много важна за него и не само като майка на Танър.

— Не говори така — възрази тя — Не искам да се чувстваш по този начин.

— Защо?

— Някога те обикнах и това разруши живота ми. Моля те, не ме карай да те обичам отново.

— А бих ли могъл да те накарам?

— Когато пристигнах тук, бях сигурна, че няма да мога да издържа да стоя в близост до теб дори само за да ти поискам развод. Нищо не стана така, както бях очаквала.

— Обичаш ли ме, Марина, поне малко?

— Не… не знам. Сега си лягам. Ще мисля за теб… за нас.

— Преди да си легнеш, трябва да се измиеш много внимателно. Кажи на мисис Прут да извари дрехите ти, преди да ги изпере.

Марина кимна в знак на съгласие и се изгуби в нощта. Уорд я проследи с поглед, докато тя крачеше бавно и уморено.

Когато се бе оженил за Марина, не бе знаел нищо за нея, освен че е много хубава жена. Влюби се в нея от пръв оглед. Сега тя беше много повече от това. Беше се превърнала в силна жена, която нямаше да вдигне отчаяно ръце пред някоя трудност и която очевидно много държеше на своята независимост. Винаги щеше да има думата във всичко, което касаеше нея или семейството й.

Някои мъже дори не биха си помислили да имат такава жена за съпруга, но Уорд мислеше, че тези качества у една жена са чудесни. Животът може да изправи човек пред много трудности. Може би някои биха сметнали това за себичност, други за слабост, но на него му харесваше мисълта да има някого, с когото да споделя трудностите. Ако нещо станеше с него, нямаше да се безпокои за Танър. Марина се бе справила отлично, отглеждайки и възпитавайки момчето при много трудни обстоятелства. Харесваше му и това, че вече не бе наивното младо момиче, тялото й се бе наляло, придобивайки съблазнителна мекота и закръгленост. Невинността й бе отстъпила място разума, импулсивността й бе изчезнала, заменена от самообладание и търпение.

Марина просто се бе превърнала в зряла жена. Мъже, много по-малко чувствителни от Уорд, щяха да бъдат принудени да се съобразяват с нея.

Едно от децата издаде болезнен стон, връщайки Уорд към действителността и към ужасната задача, която все още стоеше пред него. Сега не трябваше да мисли за Марина. Докато имаше болни, трябваше да съсредоточи усилията си, за да запази живота на пациентите си. Може би би могъл да открие нещо, което ще помогне на други жертви на тази ужасна болест. Това беше възможност, която не можеше да пренебрегва, без значение колко напрежение и нерви можеше да му струва това.

Можеше да изтърпи всичко, при условие че нищо не се случеше с Марина.

Марина започна да се чуди дали ще има достатъчно сили да се добере до стаята си. Вероятно не трябваше да се отбива в дома на Олуел. Според баща му, Джо страдаше повече отпреди. Майка му бе изпаднала в истерия и не бе в състояние да каже нещо смислено. Тя просто седеше до леглото на момчето и ридаеше неутешимо.

Марина си бе тръгнала, след като бе дала кураж на бедната жена, разбира се, доколкото можеше. Ако бе останала по-дълго, самата тя щеше да се разплаче.

Докато изминаваше краткото разстояние до къщата на семейство Прут, Марина размишляваше за това, какво се бе случило само поради решението й да поиска лично развод на Уорд. Сега се съмняваше, че би могла да се омъжи за Бъд. Трябваше да намери начин да каже на Танър, че Уорд е неговият баща. Като капак на всичко, се бе оказала в град, където върлуваше холерна епидемия. Имаше риск самата тя да се зарази. Можеше дори да умре заради решението си да остане и да помогне на тези хора.

За нейна изненада, това не я разстрои и наполовина толкова, колкото откритието, че отново бе започнала да се влюбва в Уорд. Смъртта щеше да сложи край на всичките й проблеми. Любовта към Уорд щеше да добави още един. Все още чувстваше допира на ръката му. Беше толкова изморена, че не можеше да се противопостави на силната ръка, която я подкрепяше, докато схванатите й мускули възвърнат част от еластичността си. Сърцето й бе започнало ускорено да бие. Би отдала това на умората, ако и разумът й също не бе започнал да се замайва. Не можеше да отрече това, дори пред себе си. Тялото й отвръщаше на докосването на Уорд точно както преди седем години.

А може би пък не. Може би нищо не беше като преди седем години.

Тогава тя бе на седемнайсет години, най-голямото и най-красивото момиче в семейство, в което нямаше нито едно момче. Откакто навърши десет години, постоянно й се повтаряше, че трябва да се омъжи за подходяща партия, за да може да възстанови семейното богатство.