Лей Грийнууд - Уорд

Но миналото не можеше да бъде заличено. А Марина се бе заклела никога повече да не се влюбва безумно.

Когато Уорд накрая пристигна, Марина все още не бе успяла да сложи в ред мислите и чувствата си. Нямаше никаква възможност да говори с него, тъй като Танър не млъкваше дори за миг. Когато за момент спря, за да си поеме въздух, влезе мисис Прут.

— Боли ли те още? — обърна се Уорд към момчето, когато махна превръзката. Раната вече не бе толкова зачервена, но все още не се бе затворила.

— Само когато се претърколя в леглото и натисна ръката си — отвърна Танър. — Когато яздя, не боли.

— Вече си яздил?

— Казах му, че идеята не е добра — обади се мисис Прут — Не познава района и ако стане нещо с ръката му, няма да има кой да му помогне.

— Джо Олуел ми разказа за едни водопади на няколко мили от града — продължи Танър, говорейки за новия си приятел. — Той казва, че посред реката има огромни скали. Казва също, че можем спокойно да преминем на другата страна, без дори да се измокрим. Искам да го видя. Ще ме заведеш ли?

— Само ако майка ти се съгласи — отвърна Уорд, без да вдига поглед от раната, която превързваше.

— Хората казват, че тези водопади са много красиви — каза мисис Прут. — Но сама не бих отишла там. Където има вода, има и змии.

Танър погледна умолително към Марина. Тя би предпочела той да остане в стаята им, но беше напълно безполезно да прави подобно предложение. Момчето кипеше от енергия. Ако някъде не изразходеше поне част от нея, щеше да я подлуди. Наистина бе дошло време да се прибира в „Грейвъл Пит“.

Но в мига, когато тази мисъл мина през ума й. Марина съзна, че това не е решение на проблемите й.

— Би трябвало първо да попиташ Уорд дали има време — каза тя — Все пак той е изоставил работата си, за да дойде види ръката ти.

— Имаш ли време, Уорд? — обърна се момчето към него. Марина знаеше какъв ще е отговорът му.

— Време имам, но не мога да остана до късно. Ще трябва да се върна преди смрачаване, в противен случай Изабел няма да ми даде вечеря.

Танър започна да разказва на Уорд за всичко, което бе чул за водопадите. Но Марина веднага усети, че синът й много повече се вълнуваше от възможността да бъде с Уорд, отколкото да види водопадите. Момчето правеше всичко, което бе по силите му, за да накара Уорд да го хареса. Беше много трогателен, много сладък. Ако не ги разделеше скоро, щеше да си има много неприятности.

Ако се върнеше при Уорд, всичко би се променило. Трябваше да си признае, че такава възможност я изкушаваше. Това щеше да реши много проблеми и най-важният от тях бе, че Танър щеше да има до себе си своя истински баща и име, което никой не би могъл да му отнеме. Някога бе мислила, че тези предимства са достатъчни, за да се омъжи за Бъд, когото не обичаше. Не можеха ли да бъдат достатъчни и за да остане с мъжа, който бе неин съпруг?

Марина се запита дали Уорд осъзнаваше, че приемайки я в живота си заедно с Танър, означаваше, че тръгва против собственото си семейство, а те най-вероятно щяха напълно да го изключат от живота си. Наистина, те го бяха излъгали, но той все още копнееше за обичта им.

За това Уорд все още трябваше да води истинска битка и Марина не знаеше дали би успял да я спечели.

Но докато го наблюдаваше как внимателно превързва ръката на Танър и как през цялото време отговаря с желание на въпросите му и нито веднъж не проявява нетърпение, се изкуши да си помисли, че би могъл. Всеки изминал ден потвърждаваше факта, че Уорд се бе превърнал във внимателния и любящ мъж, за когото се бе омъжила.

Но Марина не искаше отново да се обвързва емоционално с него. Без значение какво щеше да реши да прави в бъдеще, щеше да се ръководи от разума, не от сърцето си.

— Мама казва, че името на бебето ще бъде Дейл — каза Танър.

— На мен ми звучи много добре — отвърна Уорд.

— Но това име не е подходящо за момиче — намеси се мисис Прут. — Трябва да й се даде някакво обикновено име като например Абигейл, Юнис или Гърти.

Уорд хвърли на Марина поглед през рамо и направи такава физиономия, че тя едва се удържа да не избухне в смях.

Животът с Уорд нямаше да бъде така лош, ако той по-често се усмихваше по този начин. Беше напълно готов да поеме отговорността си за Танър. Ами тя? Можеше ли да живее с него, да работи заедно с него ден след ден и да изпитва същото леко, неангажиращо чувство като към Бъд?

Веднага трябваше да си признае, че не можеше. Не бе в състояние да обясни защо, дори и на себе си. Просто знаеше, че това е невъзможно. Подозираше, че това се отнася и за двама им.