Лей Грийнууд - Уорд

Танър яздеше най-отпред и броеше сърните, които пасяха спокойно поединично или на малки стада. Дрю, свикнала с тяхното присъствие, се интересуваше повече от състоянието на кравите на Джейк.

— Трябваше да доведем тук повече телета — извика тя, като се обърна към Уорд — Тук има предостатъчно трева.

— Но не можем да ги наблюдаваме и пазим така добре.

— Не вярвам по тези места да има крадци — обади се Марина.

— Крадците са навсякъде, където има добитък — отвърна Уорд. — Джейк все още не е изкупил земите покрай потока между къщата и планините. Надява се скоро да успее да купи земята до реката. След като направи това, ще можем свободно да пускаме добитъка в две долини. Тогава земята ще бъде двойно повече от това, което Джейк притежава сега.

— Защо Джейк иска да купи толкова много? И защо изобщо трябва да я купува? Бъд не притежава и половината от земята, която използва.

— Джейк изгуби първото си ранчо заради фермери, които се настанили на земята, която не била негова. Той просто иска да е сигурен, че това няма да се случи отново. Мисли, че ако купи повече земя, в бъдеще ще има достатъчно за момчетата, ако поискат да си направят свое собствено ранчо.

— Значи той мисли да осигури всяко едно от момчетата със земя?

— Ако може.

— Ами собствените му деца?

— Те всички са негови собствени деца, не по-малко от това, което е на път.

Марина се смути. Беше обикнала малкото момиченце, което държеше в ръце, но към него не изпитваше и половината любов, която изпитваше към Танър.

Стигнаха до Сайпрес Бенд след изморително, но безпроблемно пътуване. Мисис Прут изобщо не се зарадва отново да види Уорд, но недоволството и скоро изчезна, когато разбра, че Марина търси да наеме стая.

— Имам точно каквото ви трябва — каза тя, като придърпа Марина в къщата си, преди младата жена да успее да попита дали в града се предлагат и други стаи. — Имате късмет, че стаята е празна. Миналата седмица я бе наел един мъж. Вчера си тръгна.

Марина покорно я последва.

— Всъщност радвам се, че си замина. Мислеше си, че след като е от Сан Антонио, аз през цялото време трябва да угаждам на капризите му. Аз, разбира се, не съм човек, които би обърнал гръб на щедрото заплащане, но не съм и прислужница. Казах му, че ще направя каквото мога, но ако иска личен прислужник, по-добре да си бе намерил предварително.

Марина лесно можеше да си представи мисис Прут, която безцеремонно казва и на самия губернатор да си изтрие ботушите, преди да влезе в стаята й.

— Ще задържите ли бебето при вас?

— Естествено. — Марина се запита дали ще бъде изхвърлена от къщата, ако бебето плачеше силно.

— В такъв случаи ще имате нужда от люлка. На таванската стая имам една. Ще накарам съпруга си да я свали. Обаче това ще ви струва допълнително.

— Разбира се.

На Марина би и се искало да намери нещо в стаята, което да не хареса, но всичко бе в идеален ред. Две легла, гардероб, ъгъл за люлката, столове, маса и достатъчно място, за да се движи свободно Направо се уплаши да попита каква е цената.

— Петдесет цента на ден. За храната се плаща отделно.

— Ще я наема.

— Колко мислите да останете?

Наистина, колко мислеше да остане? И за какво всъщност щеше да остане?

— Не съм сигурна. Поне два дни.

— Ще сложа чисти чаршафи. Да не сте загубили дрехите на бебето? Как се казва?

— Не знам. Това е детето, което намерихме в онзи фургон, за който ви разказа Уорд. Семейството, което умря от холера.

Мисис Прут огледа внимателно бебето.

— На мен не ми изглежда болно.

— Тя е съвсем здрава, но фургонът и всичко в него трябваше да изгорим.

— Бедното малко същество — завайка се мисис Прут. — Оставете я на мен. В момента, в който жените от града разберат, че тук има дете без майка, ще съберете достатъчно дрехи за три бебета. Тези момчета ваши и на съпруга ви ли са?

Изглежда целият свят бе решил да я нарича жена на Уорд. Нещата щяха да бъдат много по-лесни, ако и тя чувстваше същото.

— По-малкото момче наистина е мое. Мистър Дилън работи в ранчото в горната част на долината. Другото момче е на Джейк Максуел — Марина не мислеше, че на Дрю би й харесало хората тук да узнаят, че е момиче.

— Това е онзи, който нарича себе си доктор, нали? — попита мисис Прут, като кимна към Уорд.

— Той е много способен хирург.

— В града няма болни.

— Сигурна съм, че Уорд ще се радва да чуе това.

— Е, вие идете и донесете нещата си — каза жената. — Преди да се върнете, ще сменя чаршафите на леглата.