Лей Грийнууд - Уорд

Но въпреки всичко, имаше доверие на Уорд.

Когато наближиха реката, земята стана още по-камениста. Високи дървета скриваха пукнатините в скалите, издълбани от водата в продължение на милиони години. Пътеката водеше до малка височина. Двеста фута по-надолу реката течеше буйно в широко скално корито и след това изчезваше сред огромни скални отломъци. Стотина ярда по-надолу бреговете се стесняваха и реката се превръщаше в тих, спокоен и криволичещ поток.

— Трябва да оставим конете тук и да изминем останалото разстояние пеша — каза Уорд.

— Но аз не съм подготвена, за да се катеря по скалите — възпротиви се Марина.

— Не можеш да се откажеш сега, мамо.

— Дрю не би се спряла — заяви Уил. — Тя би поискала да се състезава с теб до дъното на каньона.

— Дрю е малко момиче — отвърна Марина — А аз не съм.

— Изабел също не би се отказала. Нея нищо не може да я изплаши.

При това положение. Марина нямаше никакъв избор.

— В такъв случай ще стигна при реката преди всеки от вас.

Уорд, който се ухили толкова самодоволно, че й се прииска да го удари, се обърна към нея.

— Ще ти подам ръка.

Приемайки предизвикателството насериозно, момчетата вече бяха започнали да се спускат предпазливо по скалите.

— Танър, недей.

Уорд покри устата й с ръка. Изненадана, тя се обърна и го погледна в очите.

— Днес никой няма да се тревожи за нищо и за никого, нали?

— Не мога да не се тревожа, Уорд. Аз съм негова майка.

— И винаги ще бъдеш, така че спри да се притесняваш.

Марина не можеше да възприеме тази логика, но реши, че не си струва да спори. Момчетата с радостни викове се спускаха по скалите, това очевидно бе един от най-хубавите мигове в живота им.

— Ето, подай ми ръка и ще ти помогна да слезеш. Марина не бе мислила за възможността да го докосне отново. Нито пък бе подготвена за горещата вълна, която я заля, когато Уорд пое ръката й. Това я накара да си спомни за онзи момент отпреди толкова години, когато той леко я бе вдигнал на седлото. Спомни си как твърдото му, мускулесто тяло се притискаше до нейното и в какъв водовъртеж от чувства и усещания бе попаднала.

В момента водовъртежът отново заплашваше да я погълне, когато той обви ръка около кръста й и я повдигна от скалата. Дори един кратък поглед към скалите я увери, че докато достигнат брега на реката, той щеше да повтори това много пъти.

— Може би е по-добре да остана тук — промърмори тя.

— Страх ли те е?

— Малко — нека той сам да реши от какво се страхува. Но нямаше нужда Уорд да отгатва каквото и да било.

Той знаеше.

— Аз пък не се страхувам.

Той продължи да й помага, докато слизаха по стръмния склон, покрай големите скални отломъци, по несигурните и опасни части от пътеката. Накрая стигнаха до брега. Марина чувстваше как я обливат горещи вълни, които не се дължаха единствено на физическата умора.

— Ние пристигнахме първи — извикаха победоносно момчетата.

— Така е — призна Марина. — Предполагам, вече не съм толкова бърза, колкото преди. — Тя внезапно хукна по широката гладка скала на речното дъно. — Обзалагам се, че мога да стигна първа на другия бряг. Момчетата се опитаха да я догонят, но ботушите им не бяха толкова удобни за тичане, колкото леките й обувки и те започнаха да изостават още преди да бяха стигнали средата на реката.

— Хайде — извика им игриво тя. — Няма да позволите на едно момиче да ви изпревари, нали?

— Дрю го прави през цялото време — извика Уил.

Танър се опита да не изостава, но не успя. Точно когато Марина щеше да се наслади на успеха си, Уорд я задмина, тичайки бързо и грациозно като пантера.

— О, не, не можеш да го направиш! — извика тя и се впусна след него, но напразно.

Когато го достигна, Уорд вече бе коленичил и пиеше да от реката.

— Трябваше непременно да ме изпревариш, нали?

Уорд вдигна глава и се усмихна, а от брадичката му каеха сребърни капчици вода.

— Трябваше да защитя мъжката си чест. Не мога да позволя да бъда победен от едно момиче.

Марина се разсмя.

— Как го направи? Предположих, че досега ще си капнал от умора.

— Един стар мексиканец, който живееше в ранчото на татко, ме научи да тичам на пръсти. Петите бавят човека, когато бяга.

— Можем ли да се спуснем надолу до пясъка? — попита Уил.

Марина отправи поглед натам, където сочеше момчето. Не много далеч от тях се белееше ивица пясък. Но между тях и пясъка имаше няколко наистина огромни скални къса.

— Разбира се — каза Уорд. — Трябваше да си донесем обяд. Можехме да си направим пикник в сянката на този остров насред реката.