Лей Грийнууд - Уорд

Марина много бе тъгувала за семейството си, когато всички й обърнаха гръб, но тогава тя бе много по-голяма от Танър и прекалено обсебена от грижата да изхранва себе си и детето си, за да почувства толкова остро тази загуба. Очевидно, присъствието на Бъд не бе накарало Танър да се чувства по-малко изоставен. Не можеше да разбере дълбочината на болката му, но я чувстваше с цялото си сърце. Би направила всичко, за да му помогне.

— Винаги има някаква възможност — каза тя. — По време на война се губят толкова много доклади. Хората не винаги знаят…

— Татко е мъртъв! — изкрещя гневно Танър. — Той няма да се върне! Никога!

— Но ако той наистина…

— Ти просто не искаш Уорд да ме харесва! — избухна Танър. — Не искаш да остана тук и да стана каубой като него!

— Не можеш, Танър, не и сега. Може би малко по-късно, да кажем, след като Изабел роди бебето си, може да ни покани да се върнем в ранчото Ако тя…

— Аз няма да се върна в „Грейвъл Пит“! — извика отчаяно момчето — Ще остана с Уорд. Той иска да остана. Знам, защото сам ми го каза.

— Танър…

Но момчето не искаше да я слуша. Излетя през вратата и се спусна тичешком по стълбите. След миг вратата силно се хлопна след него.

— Ако още веднъж удариш вратата така — извика мисис Прут, като подаде глава от кухненския прозорец, — ще останеш навън.

Танър не спря да тича. Зави зад ъгъла и се изгуби от поглед. Марина остави на масата празното шише от мляко и прегърна бебето, като леко го тупаше по гръбчето. След това надникна през прозореца, за да види накъде се бе отправил Танър. Марина понечи да сложи малкото в люлката и да отиде да потърси сина си, но реши, че е по-добре да го остави да се успокои, преди да се опита отново да поговори с него.

Пет минути по-късно съжали за решението си. Танър яхнал коня си, премина като вихрушка покрай нея и се загуби в посока към ранчото.

Обикновено Уил създаваше толкова проблеми, че Уорд нямаше време да мисли за нищо друго, освен как да прибере момчето в ранчото здраво и читаво. Днес, поради някаква неизвестна причина, момчето се държеше необикновено добре. Яздеше до Уорд и не обелваше нито дума. Ако мъжът не бе толкова погълнат от собствените си мисли, щеше веднага да застане нащрек, сигурен, че Уил замисля нещо наистина опасно.

Нещата не можеха да продължават по този начин. Въпреки че Марина вече знаеше, че гневът и недоверието, които се бяха настанили между тях, бяха причинени от изкусни лъжи, все още не можеше да забрави случилото се. Или да прости.

С него нещата не стояха така. Всичките му съмнения бяха изчезнали. Сега, когато погледнеше Марина, виждаше една красива, силна и енергична жена, за която всеки мъж би бил горд да се ожени. С всеки изминал ден ставаше все по-нетърпелив в намерението си да я убеди, че я обича, че иска да бъде неин съпруг и любовник, а не само баща на Танър. Бяха изгубили толкова много години, бяха пропуснали шанса си за толкова много любов, че Уорд не можеше дори да понесе мисълта да чака още. Замисли се за някаква възможност да се възползва от отслабващата й защита.

Все още си спомняше онзи ден, когато се влюби в нея. Тя беше ослепително красива, женствена, весела, прекалено млада, за да осъзнае колко безумно се влюбва, беше точно от този тип жени, които привличаха мъжете, които си мислеха, че повече нямат шанс да обичат. Само в един миг бе преобърнала целия му свят.

Но сега двамата вече не бяха толкова невинни, както кога. Тя бе станала самоуверена и предпазлива, жена, която нямаше никакво намерение да позволи отново да де наранена от любов. И все пак Уорд усещаше желанието й да обича, да бъде обичана. Само трябваше да намери начин да разсее страха, който все още я държеше в плен. Всеки път, когато я видеше, изпитваше желание да я вземе в прегръдките си, да я целува до забрава, да я люби. Беше си казвал, че отива в Сайпрес Бенд да провери как е ръката на Танър. Знаеше, че ще види и нея. Не я искаше обратно в живота си само заради Танър. Искаше и тя да го желае, да изпитва нужда да бъде с него.

— Мислиш ли, че бащата на Танър ще се върне? — попита Уил.

Уорд с мъка се изтръгна от вцепенението си.

— Защо питаш?

— Когато за пръв път дойде в ранчото, не говореше за нищо друго. Дрю казва, че баща му е мъртъв. Но според Дрю всички, които не може да види, са мъртви.

— Днес Танър спомена ли баща си?

— Не. Той иска ти да му станеш баща. Сам ми каза. Ще го направиш ли?

— За това трябва да поговоря с майка му. — Уорд би предпочел да запази тези мисли за себе си, но изглежда, това бе невъзможно.