Лей Грийнууд - Уорд

— Имате ли случаи на необясними заболявания? — попита той мисис Прут, докато привършваше с новата превръзка.

— Никакви — отвърна тя.

— Защо не разпитате наоколо, за да се уверите?

Мисис Прут изглеждаше искрено засегната от недоверието на Уорд.

— Щом настоявате — излезе от стаята.

— Ако ще водя Танър при водопадите и искам да съм се върнал навреме за вечеря, по-добре да тръгнем веднага — каза той, като поведе всички навън.

Марина бе изненадана, когато видя Уил, който чакаше при конете.

— Джейк каза, че трябва да го доведа — обясни Уорд — Каза, че имал много работа и ако не мога да му помогна, поне да взема Уил със себе си. Трябва някой през цялото време да го наглежда, за да не се забърква в неприятности. Джейк си помисли, че така ще сме квит.

— Вината беше на Дрю и на Пит — започна да протестира Уил.

— Понякога е така, но в повечето случаи вината е твоя. Сега иди и помогни на Танър да си оседлае коня. Трябва да задам на майка му няколко въпроса.

Марина почувства как пулсът й се ускори. Каза си, че сигурно Уорд отново ще настоява тя да му остави Танър, но знаеше, че само се залъгва. Без съмнение той щеше да говори за съвместния им живот като мъж и жена.

— Как е Дейл?

— Кой?

— Бебето. Танър каза, че си й дала името Дейл.

— О! — почувства се като глупачка — Все още не съм свикнала с името. Все пак това беше само идея. Имаш ли предложения за друго име, което повече да ти харесва? Ти си този, който спаси живота й.

— Всеки щеше да направи същото.

— Не, Уорд, нямаше, дори и да знаеше как да постъпи. Когато порасне, с удоволствие ще й разкажа за постъпката ти.

— Значи възнамеряваш да я задържиш?

— Не знам. Трябва да проверим дали има някакви роднини. Мислиш ли, че има шанс да ги намерим?

— Не. Трябваше да претърсим фургона, преди да го изгорим, но, честно казано, не вярвах, че бебето ще оживее. Можеш да я дадеш за осиновяване.

— Ако някой ще я осиновява, това ще бъда аз.

— В такъв случай ще е по-добре да не ми искаш развод. Съдът няма да ти даде детето, ако не си омъжена.

— Искаш да използваш и този аргумент, за да ме задържиш при себе си?

— Не. Роднините могат да се появят по всяко време. Ако ти я отнемат, след като си я гледала две или три години, ще бъдеш съсипана от мъка.

— Как можеш да знаеш това?

— Аз може да съм се влюбил в теб само за един ден, но не съм глупак. Ти приемаш задълженията и отговорностите си много сериозно. Уважавам много честността и почтеността ти.

— Дори когато бях готова да се омъжа за Бъд, мъж, когото не обичам?

— Сигурен съм, че той е наясно с твоите чувства към него. Сигурно сама си му казала.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Както и това, че отказваш милостиня от когото и да било, че отказа да се омъжиш за Рамон, въпреки че това можеше да е разрешение на всички твои проблеми, че дойде тук сама, вместо да изпратиш някои друг. По същата причина използваш моминското си име, но настояваш Танър да се нарича Дилън.

В този момент мисис Прут подаде глава от вратата.

— По-добре идете да видите какво правят момчетата. Досега сигурно са оседлали половин дузина коне.

— Момчетата ще се появят всеки момент — отвърна Уорд. — Тя не познава Уил — обърна се той към Марина. — Ще имаме истински късмет, ако престане да говори поне колкото да затегне ремъка.

Мисис Прут се върна вкъщи. Очевидно недоверието на Уорд в способността й да оценява здравето на хората от града все още я дразнеше.

— Сега какво ще правиш? — попита Уорд.

— Не знам. Какво ще направиш, ако се съглася да живея с теб?

— Все още не съм решил.

— Знам, че си мислил върху това. Преди седем години постъпихме необмислено, но сега виждам, че си съвсем различен.

— Откъде знаеш?

— Не се доверяваш на никого, Уорд, дори на себе си. Проверяваш зад всеки ъгъл, страхувайки се, че всеки момент оттам може да изскочи призрак.

— Това вече се случи.

— Престани да отбягваш въпроса ми. Какво ще направиш?

— Това зависи от теб.

— Добре, кажи какъв избор имам.

— Можем да останем в ранчото. Мога да продължа да работя там.

— Не можем да продължим да живеем в къщата на Изабел.

— Можем да си построим собствена къща.

— С какво?

— Имам малко пари.

— Колко?

— Достатъчно.

— Значи няма да ми кажеш?

— Не.

— Това не е добър знак. Съпрузите не трябва да имат тайни един от друг.

— Зависи колко са близки.

Тези думи накараха Марина да направи нещо, което нямаше намерение да стори.