Лей Грийнууд - Уорд

— Знам какво ще кажеш. Мислих за това, все още мисля, но не мога да взема решение тук. В ранчото ми влияят твърде много неща.

Дрю измърмори някаква ругатня. Изабел взе плетката от ръцете и, поправи грешката и й я връчи отново.

— Сега разбра ли как го направих?

— Да — отвърна Дрю. — Но не виждам защо трябва да се уча на това точно сега.

— Когато се сдобиеш с твой собствен дом, ще си доволна, че си се научила.

Дрю не изглеждаше убедена, но търпеливо се зае да изплете още една фигура.

— Сигурна ли си, че не бягаш от едно положение, с което не искаш да се изправиш очи в очи? — попита Изабел, като насочи вниманието си отново към Марина.

Марина въздъхна тежко.

— Не знам защо не извикам тук всички и не ви разкажа подробно живота си. Това би спестило много време.

— Съжалявам, Марина, но аз никога не успявам да гледам единствено моята работа. Човек би си помислил, че сред цялото това голямо семейство би трябвало да съм си взела урок.

— Всички тук настояват да взема решението, което те искат, но аз не мога да водя определен начин на живот само за да доставя удоволствие на някого.

— Сигурно съм изключително нетактична, за да те накарам да си помислиш подобно нещо — отвърна Изабел. — Просто искам да се увериш, че знаеш какво всъщност отхвърляш.

— Права си. Уорд е много по-различен от човека, за когото го мислех, но това не означава, че го обичам.

Но би ли могла да започне да го обича отсега нататък? Марина съвсем откровено си призна, че не знае, но мисълта я изплаши. Не искаше да обича Уорд.

— Тогава няма да кажа нищо повече Ако искаш да оставиш тук Танър за известно време, ще се радваме да бъде с нас. Както би казал Джейк, по-малките момчета много се привързаха към него.

Марина се усмихна, а Изабел сърдечно се засмя, поправи още една грешка в ръкоделието на Дрю и отново се обърна към Марина.

— Какво ще правиш с бебето?

Марина бе толкова объркана от чувствата си към Уорд и това, че той иска да задържи Танър при себе си, че напълно бе забравила за бебето.

— Не знам.

— Мислех си, че искаш да вземеш малката със себе си.

— Така е, исках. Все още искам.

— Аз също мога да я задържа.

— Не. Скоро ще имаш свое собствено бебе.

— По-добре поговори с Уорд. Той също доста се привърза към бебето.

Точно от това нямаше нужда — още едно нещо, за което да спорят с Уорд. Е, ще се опита да измисли нещо. Точно сега трябва да реши какво да прави с Танър.

Да му каже какво възнамерява да прави, се оказа по-лесно, отколкото си бе мислила. Помогна й много и фактът, че не му бе казала цялата истина.

— Но аз искам да остана тук — възпротиви се Танър веднага след като тя повдигна въпроса за тръгването.

— Тук не е нашият дом, Танър. Не можем да останем повече, отколкото биха го направили Дрю и Уорд, ако бяха дошли в „Грейвъл Пит“.

— Бъд нямаше да има нищо против.

— Не в това е въпросът. Ние сме само гости тук.

Лицето на Танър придоби същото упорито изражение, което бе видяла преди това на лицето на Уорд.

— Не искам да се връщам в „Грейвъл Пит“. Не искам да бъда син на Бъд. Искам да остана тук и да се науча да бъда истински каубой. Дрю казва, че ставам все по-добър.

Марина бе решила да не води повече от една битка наведнъж.

— Все още няма да се прибираме. Най-напред ще отидем в Сайпрес Бенд. Уорд ще дойде да ни покаже пътя.

— А ще тръгне ли с нас?

— Не знам.

— Мога ли да го попитам?

— Не тази вечер. Само му казах, че си тръгваме. Може би не е имал време да реши. Имаш ли нещо против, ако взема бебето с нас?

— Какво бебе?

— Онова, чието семейство умря от холера.

Марина се страхуваше, че Танър ще започне да ревнува.

— Добре. Уорд каза, че можем да задържим кожата на планинския лъв. Можем ли да я вземем с нас?

Марина не искаше тази кожа, нищо, което да й напомня, че Танър бе избягнал на косъм от смъртта.

— Ще минат седмици, дори месеци, преди Ястреба да свърши с обработката.

Надяваше се да е достатъчно дълго, за да може Танър напълно да забрави за това.

— Няма да забравиш, нали?

— Няма. — Много й се искаше, но се съмняваше, че би могла. — Сега е по-добре да си лягаш. Искам да тръгнем рано сутринта.

Марина бе доволна, когато видя, че Уорд е повикал Дрю, която се присъедини към тях. Присъствието й помагаше да се разсее част от напрежението. Така двамата нямаха възможност да говорят за нещата, които все още стояха неуредени между тях.

Ездата наистина бе много приятна. Въпреки че бе ясен пролетен ден, поради височината въздухът бе хладен и сух. Небето бе кристално синьо. Над главите им се носеха леки бели облачета. Широката, равна долина бе покрита с гъста трева, която стигаше до коремите на конете, и с цветя, много цветя. Пред очите им се простираше истинска цветна дъга. Марина се чувстваше така, като че ли бяха единствените хора в целия свят и тази вълшебна долина бе само тяхна.