Лей Грийнууд - Уорд

Но не бе дошла тук, за да си задава още въпроси, на които не можеше да отговори.

— Време е двамата с Танър да си тръгваме. Вече достатъчно дълго злоупотребяваме с гостоприемството ви. Утре рано сутринта ще тръгнем за Сайпрес Бенд.

Усмивката изчезна от лицето на Джейк, очите му загубиха дяволитите си пламъчета.

— Каза ли вече на Изабел?

— Не. Исках първо да говоря с теб и за уреждането на самото пътуване.

— От какво имаш нужда?

— Само от някои, които да ни придружи.

Не й харесваше идеята да язди сама десет мили сред непознати пусти земи. Не разбираше как Уорд може да харесва всичко това.

— Говори ли с Уорд?

— Казах му, че си тръгвам.

— Помоли ли го той да те придружи?

— Не.

Беше очевидно, че Джейк се чувства неудобно.

— Поставяш ме наистина в ужасно положение.

— Как така?

— Ти си жена на Уорд. Танър е негов син. Молиш ме да ти помогна да избягаш от него. Дори и Уорд да не бе мой приятел, не виждам как бих могъл да направя такова нещо.

— Аз не бягам от никого.

— Но въпросът се свежда точно до това.

— Тогава с Танър ще тръгнем сами.

— Мислиш ли, че Уорд ще ти позволи? Той е твой съпруг.

— Честно казано, намирам, че ми е трудно да мисля за Уорд като за мой съпруг.

— Все пак поговори с Уорд. Ако той не иска да дойде с вас, ще изпратя Бък.

Бе очаквала да намери Уорд да върши всичко друго, но не и да храни намереното бебе. Беше й трудно да свърже този Уорд, който яростно бе спорил с нея, с мъжа, който си правеше труда да храни бебе, което дори не бе негово. Не можеше да не се запита дали така би постъпвал и с Танър и да се чуди дали и той си бе мислил колко неща бе пропуснал заради това, че не бе познавал сина си.

Гневът й към него се възвърна с пълна сила. Той продължаваше да атакува защитата й, да руши стените, които бе издигнала около себе си с тези свои благородни постъпки. Те правеха невъзможно намерението й никога повече да не си позволи да го обича.

Марина не можа да измисли по какъв начин да подходи към въпроса, затова премина направо към него.

— Двамата с Танър ще тръгнем за Сайпрес Бенд утре сутринта. Джейк иска да знае дали ще ни придружиш, или би предпочел той да изпрати едно от момчетата да ни показва пътя.

— Не искаш ли да знаеш дали ще ти дам развод?

Въпросът я свари неподготвена. Почти бе забравила за първоначалните си намерения да скъса връзките между тях Сега, след като Уорд знаеше, че има син, след като бе обикнал Танър. Сега, след като знаеше, че част от чувствата им се бяха съхранили, разводът вече не представляваше ясната, лесна и постоянна раздяла, на каквато се бе надявала.

— Все още ли би се омъжила за Бъд, за да стане баща на Танър?

Бе очаквала този въпрос.

— Ако не го направя, ще трябва да напусна ранчото му. Не мога да остана като икономка в къщата му, след като съм го отхвърлила. Но аз нямам пари и няма къде да отида. Семейството ми все още отказва да ме вижда. И двете ми сестри се омъжиха добре, особено едната.

— Ще си помисля по въпроса.

— Но това не е твоя работа.

— Ти си моя жена, майка на сина ми. Разбира се, че е.

Марина не можеше да мисли за себе си като за жена на Уорд. Не се чувстваше омъжена, а само по някакъв начин свързана с него. Но в момента, когато тази мисъл се оформи в ума й, тя осъзна, че не бе истина. Връзката бе там, освен това ставаше все по-здрава. Не знаеше дали тази връзка съществуваше от цели седем години, или се бе появила в последните дни. Страхуваше се да разбере.

— Ти не си отговорен за мен. Уорд. Без значение какво ще решим за Танър, за моето собствено бъдеще ще решавам аз.

— Очаквах това. Но след като засяга и мен, искам също да имам думата.

Марина не можеше да се съгласи, но в момента не се чувстваше готова за още една битка с него. Все още не бе казала за намерението си на Изабел и на Танър. Не очакваше нито един от разговорите да бъде лесен.

— Защо искаш да си тръгнеш толкова скоро. Марина? — натъжи се Изабел — Тъкмо взехме да се опознаваме.

Изабел учеше намусената Дрю да плете на една кука. Младата жена признаваше, че това не бе умение от първостепенна важност за една съпруга на ранчеро, но няколко покривчици, сложени тук и там, напомняха на мъжете, че вкъщи се изисква друг вид държание, различно от това при укротяване на опърничавите добичета.

— Но ти и без това имаш да се грижиш за толкова хора. Не искам да ти бъдем в тежест.

— Няма никаква разлика, дали в домакинството ми има още двама души. Не, Дрю, не се прави така. Ще завържеш конеца. Между другото — обърна се Изабел отново към Марина, — не това е причината да не искам да си тръгваш.