Уилям Грифин - Заложникът

Международно летище „Министро Пистарини де Езейза“

Буенос Айрес, Аржентина

06:16, 22 юли 2005

Служителите на аржентинските авиолинии се оказаха много по-отзивчиви по отношение на багажа, отколкото стюардесите на „Делта“. Щом Кастило се качи на борда, стюардът предложи да поеме куфарчето.

— Ще го оставя при връхните дрехи, господине — започна стюардът. — Така няма да ви се налага да го качвате над седалките.

Любезното отношение продължи и след като той се настани в отделението за първа класа на „Боинг 767“. Стюардесата веднага му поднесе шампанско.

Кастило си взе една чаша, макар да знаеше, че не бива — след трите напитки, които бе изпил в Американския клуб.

Нямаше нужда и от чашата „Мерло“, което му поднесоха с ордьоврите веднага щом набраха височина, но изпи и него, после още една чаша с никак нелошото филе миньон с печени картофи. Изпи и чашата бренди със сиренето камамбер и чийзкейка.

Когато пуснаха филма, той си каза, че както бе подпийнал, след няколко минути сигурно ще заспи спокойно и едва ли ще се събуди, докато трае полетът над южното полукълбо.

„Няма лошо. Ако не си отляво на пилота, да проспиш полета е най-доброто, което можеш да направиш.“

Така и не заспа. Филмът бе с Мел Гибсън в ролята на богат бизнесмен, на когото отвличат детето.

„Да го видим как ще се оправи с тази работа, може пък да науча нещо“, каза си Кастило, и натисна копчето, за да поръча на стюардесата още едно бренди.

Кастило намираше Гибсън за изключителен актьор. Беше изпълнил невероятно достоверно ролята на подполковник Хал Мур във филмовата версия на книгата „Бяхме войници… бяхме млади“, написана от Харолд Мур и Джоузеф Галоуей.

Кастило бе чел книгата, посветена на случилото се с прехвърлените за извършване на въздушна атака части — във филма имаше и хеликоптер, — а след това изпратени във Виетнам, където някакъв некадърник от разузнаването ги изпраща на грешното място и избиват почти всички.

Книгата не бе измислица и той си я бе купил, защото бе чувал за Галоуей — който е бил във Форт Бенинг и бе заминал за Виетнам с батальона, — описал великолепно първите дни на армейската авиация. Беше решил, че така ще разбере какво е преживял покойният Хорхе Алехандро Кастило. Освен това знаеше, че командирът на батальона, за когото Галоуей бе писал — Мур, — е получил три звезди, следователно щеше да открие някаква поука в цялата работа.

Книгата му бе харесала много, затова реши да гледа и филма. Почти никога не гледаше военни филми; повечето бяха наистина ужасни. От онези, които не те караха да избухнеш в смях, направо му се гадеше.

„Бяхме войници…“ се оказа хубав също като книгата. Реши, че е реалистичен също като филмовата версия на „Блекхоук“, книгата на Марк Боудън за нещастието, сполетяло специалните оператори в Могадишу през 1993 година, и той изгледа филма като опитен пилот, летял на „Блекхоук“ в Сомалия по същото време.

Според Кастило образът на командира на батальон, пресъздаден от Гибсън, бе неповторим.

Начинът, по който Гибсън изпълняваше ролята на съсипания баща, също бе изключителен. Бе принуден да направи почти невъзможен избор — дали да плати откупа, или да послуша — независимо от истеричните протести на съпругата си, майката на детето — съветите на ФБР и ченгетата да не плаща.

Когато стюардесата внимателно го събуди, за да му предложи портокалов сок, Кастило се подразни — освен това бе силно изненадан — когато разбра, че е заспал и не е разбрал какъв избор е направил Гибсън.

„Последната чаша бренди те нокаутира. Сега няма да разбереш какво е било решението на Гибсън.

Какво ли е направил?

Аз на негово място какво бих направил?

Господи, това е просто филм.

Само че ти предстои да се заемеш с истинско отвличане.

Нека това, че проспа края на филма, да ти е за урок, Чарли, момчето ми.

Сега си на работа. Забрави за пиенето.

Освен по някоя и друга чаша вино.“

Закуската беше приятна: сок от грейпфрут с вкус на току-що изцеден, омлет с гъби и рулца с глазура, сервирани с несолено масло.

Спомни си, че дон Фернандо — дядо му — казваше: „Единственото, в което ги бива аржентинците, е яденето.“

Пет минути след като стюардесата сервира втората чаша кафе, Кастило усети, че пилотът е намалил дроселите, а две минути по-късно бе обявено на испански, английски и немски, което бе много мило според хер Госингер, че започват заход към Буенос Айрес, местно време пет и трийсет, температура три градуса по Целзий.