Уилям Грифин - Заложникът

Мъжът с табелата бе на две крачки пред тях и Сантини бързо вдигна показалец към устните си, за да подскаже на Кастило да не казва нищо важно в присъствието на шофьора. Кастило кимна.

Наложи се да почакат няколко минути на тротоара, докато шофьорът докара автомобила. Сантини не каза и дума. На Чарли му ставаше все по-студено, тъй като костюмът му бе тънък, и тайно се надяваше шофьорът да побърза.

Автомобилът се оказа огромен черен фолксфаген със затъмнени прозорци. Когато шофьорът се наведе, за да качи куфара на Кастило в багажника, Чарли видя, че е въоръжен — изглежда, пистолетът бе деветмилиметров „Берета“.

Сантини отвори задната врата и подкани Кастило да се качи. След това се настани до него. Когато шофьорът седна зад волана, Сантини попита:

— Нали говорите испански?

Кастило изви вежди, за да му подскаже как да реагира. Сантини поклати глава едва доловимо.

— Страхувам се, че не — отвърна Кастило.

— Жалко — въздъхна Сантини. — Господин Исаксън не каза къде ще отседнете.

— В „Хаят“.

— Вече се казва „Фор Сийзънс“. Едно време беше „Хаят Парк“. Продадоха го.

— Изглежда, никой не се е сетил да уведоми туристическия ми агент.

— Чу ли, Антонио? — попита Сантини. — Отиваме във „Фор Сийзънс“.

— Si, senor.

Фолксфагенът потегли.

Пътят от летището до хотела отне трийсет минути. Първо минаха по натоварената магистрала, където всички шофираха като луди, след това отбиха по „Авенида 9 Хулио“, за която Кастило си спомни, че е най-широкият булевард на света.

Докато приближаваха „Фор Сийзънс“, едно време „Хаят Парк“, Кастило забеляза, че са непосредствено до френското посолство — огромна внушителна къща, строена в началото на века. Беше забравил, че се намира тук.

Портиер с шапка го поздрави с добре дошъл във „Фор Сийзънс“, свирна и един носач притича веднага.

— Паркирай някъде — нареди Сантини на Антонио. — Аз ще се кача да настаня сеньор Госингер.

Стая 1550 във „Фор Сийзънс“ представляваше малък апартамент с удобен хол и огромна спалня, и двете с изглед към централната гара — Кастило си спомни, че се наричаше „Ел Ретиро“, — към доковете, и реката. В далечината хоризонта се мержелееше.

Кастило се зачуди на глас дали това не е брегът на Уругвай.

— Ясен ден — отвърна Сантини. — Много вероятно да е слънчев. Да излезем на балкона и да огледаме.

— Добре.

Щом излязоха на малкия балкон, Сантини извади плоска метална кутия от джоба си и я прокара по стените, след това по малката масичка, двата стола и най-сетне по пода.

— Чисто е — заяви той. — Въпреки това не е излишно да проверим.

Кастило му се усмихна.

— Джоуел ми каза, че сте обявен за издирване в Коста Рика — усмихна се на свой ред Сантини. — За значителна кражба на самолет.

— Джоуел греши. На заповедта за издирване е посочен „Неизвестен извършител“.

Сантини се изкиска, след това попита:

— Защо сте тук?

— Изпратиха ме да разбера какво става със съпругата на дипломата, дето се е оставила да я отвлекат.

— Откога Специалните части започнаха да проявяват интерес към отвличания?

— Джоуел и това ли е казал? А като го погледне човек, никога няма да предположи, че дрънка толкова много.

— Срамната ви тайна няма да излезе от мен, хер Госингер.

— Значи знаете, че армията ме зае на Мат Хол? — Сантини кимна. — Президентът му е наредил да ме изпрати тук, за да разбера какво се е случило и как точно се е случило, преди някой тук да скалъпи нескопосан доклад, за да замаже положението, както той се изрази.

Сантини кимна, след това подхвърли:

— Госпожа Елизабет Мастърсън, приятна жена, е съпруга на Дж. Уинслоу Мастърсън, заместник-посланик. И той е приятен човек. Изглежда е била отвлечена от паркинга на ресторант, наречен „Канзас“, симпатично място, в „Сан Исидро“, доста прилично предградие. Засега похитителите не са се свързали с никого. Може и да се окаже, че са останали разочаровани, когато са разбрали, че госпожата е с дипломатически паспорт; няма да се изненадам, ако решат да я пуснат. От друга страна, има и голяма вероятност да си кажат, че мъртвата жена няма начин да ги идентифицира.

— Значи според вас е много възможно да я убият.

— Наскоро отвлякоха едно хлапе — не, изобщо не беше хлапе. Момчето беше на двайсет и три. Пак от „Сан Исидро“, откъдето отвлякоха и госпожа Мастърсън. Син на богат бизнесмен. Отрязали му пръстите и ги изпратили на татенцето заедно с все по-високи искания за откуп. Накрая татенцето платил триста хиляди американски долара. Това е грубо деветстотин хиляди песос, истинско богатство за тази бедна страна. Малко след това открили тялото на момчето. Било простреляно в главата.