Уилям Грифин - Заложникът

Ото редактираше статиите единствено за да оправи граматическите грешки и публикуваше изпратеното от Чарли, без да коментира. Чарли нито знаеше, нито питаше дали това е така, защото Ото бе съгласен, че германците са постъпили неправилно, или защото Чарли притежаваше вестника.

— „Граф Шпее“ — изстреля Гьорнер.

Чарли знаеше историята на „Адмирал граф Шпее“. Германският „джобен линкор“, наречен на герой от Първата световна война, бе потопен на излизане от пристанището на Монтевидео, Уругвай, през 1939 година, за да не бъде пленен от трите британски кораба, които го дебнели да излезе в открито море. Екипажът заминал за Буенос Айрес. Капитанът Ханк фон Лангсдорф, облякъл парадната си униформа, положил бойното знаме на пода в хотелската си стая, застанал така, че тялото му да падне отгоре, и се застрелял в слепоочието. Бил погребан в Буенос Айрес.

Моряците от екипажа останали да живеят в Аржентина. Когато войната приключила, повечето отказали да бъдат репатрирани. Много от завърналите се в родината, още щом видели жалките останки от Райха, побързали да се отправят обратно в Аржентина.

— Какво за „Граф Шпее“? — попита Чарли.

— Някой си Бардо — млад и страшно богат финансист от Хамбург, е осигурил пари, за да извадят кораба и да го сложат в музей в Монтевидео. Една статия за оцелелите ще ми свърши добра работа. Те сигурно са към осемдесетте. Повечето живеят в Аржентина.

„Да се открият оцелелите — ако имаше такива — нямаше да е кой знае колко трудно. Нямаше да са проблем и снимките, и самата статия. Така журналистът Госингер щеше да си има основателно и напълно правдоподобно извинение за престоя в Аржентина.“

— Ще се заема — отвърна Чарли. — Нещо друго?

Гьорнер се поколеба, преди да отговори.

— Карл, никак не ми се иска да говоря по този въпрос…

— Кой въпрос?

— Преди две седмици ходих до Марбург. Бяха организирали благотворително събитие, за да съберат пари за библиотеката на университета. Бяха поканени всички, завършили Марбург. Дочух какво си говорят големите клечки. Думите, които привлякоха вниманието ми, бяха нещо от сорта: „Фюрерът бе първият, на когото му хрумна тази идея. Ха, ха!“

— Нещо не те разбрах.

— Нали знаеш, че по време на Втората световна война Хитлер — шефът на нацистите — изпратил огромни суми в Аржентина, за да е сигурен, че заедно със съмишлениците си ще имат убежище, когато загубят войната.

— Е, и?

— Тези типове обсъждаха прехвърлянето на пари в Аржентина.

— За да си купят убежище ли? Убежище от какво? Да не би да ми говориш за наркопари?

— Мислех за иракските подкупи от програмата „Петрол срещу храни“, които са влезли в джобовете на тези типове.

— Господи!

— Господи, я! Както и да е, поръчал съм въпросът да се провери, а идеята ми е — едва ли е много добра, — ако дочуеш нещо в Аржентина…

— Ще си отварям ушите — каза Чарли.

— Нищо повече, Карл — нареди много сериозно Гьорнер. — Ако чуеш нещо, каквото и да е, незабавно ми предай информацията. Но не прави нещо повече. Разбра ли ме?

„Това е, все едно че ми каза: «И двамата много добре знаем, че не си истински журналист.»“

— Разбрах.

— Освен това съм поръчал да проверят тайнствената смърт на хора, които са били запознати с подкупите около „Петрол срещу храни“.

— Разбрах, Ото.

— И да хапнеш една хубава пържола, да изпиеш една бутилка вино вместо мен и гледай да не пръскаш прашец по повече от десет или дванайсет от прелестните аржентински госпожици.

— Не ти ли казах? Дадох обет за целомъдрие. Липсата на женска компания повишавала умствените способности.

— Ach, Gott, Карлхен — разсмя се Гьорнер. — Обаждай се.

— Целуни кръщелниците ми и предай много поздрави на старата, как й беше името.

— А ти предай много поздрави на Фернандо и баба си. Auf Wiedersehen!

Разговорът прекъсна.

Кастило затвори, поизправи се на фотьойла, а след това скочи на крака. Допи бутилката „Дос Екуис“, докато оглеждаше апартамента, за да се увери, че не е забравил нищо, след това си облече сакото.

Огледа се.

„Докато пристигна в «Хаятс», след като кацна в Буенос Айрес, сигурно ще замръзна, но иначе ще се наложи да мина през международните летища «Рейгън» и «Маями» с вълнено палто.“

Международно летище „Маями“

Маями, Флорида

18:50, 21 юли 2005

Докато Кастило стоеше пред лентата за багаж и чакаше куфара си, в главата му се въртяха всякакви проклятия по адрес на „Делта Еърлайнз“. Беше пристигнал с техен полет „431“. Когато се качи на самолета на националното летище на Вашингтон „Роналд Рейгън“, носеше само куфара. Всички отделения за багаж над седалките в първа класа бяха пълни, въпреки че самата първа класа не бе пълна, сигурно защото сумите, които прибираха, бяха безобразно високи — което означаваше, че пътниците в икономична класа са си оставили багажа още при влизането, вместо да го мъкнат до местата си в задната част на самолета.