Уилям Грифин - Заложникът

И двамата бяха натрупали опит като полицаи, вербувани по предложение на секретаря Хол от полицейското управление във Филаделфия непосредствено след съвместната им работа около откриването на изчезналия „727“. Единият бе сержант от разузнавателен екип, а другият бе детектив в Отдела за борба с тероризма, работил години наред под прикритие, за да се инфилтрира в мюсюлманска общност, смятана за потенциална заплаха. Двамата щяха успешно да се справят с куповете разузнавателни доклади, защото бяха наясно какво да търсят и кое е просто пълнеж.

Това означаваше, че ще бъдат пряко подчинени на секретаря, вместо — както бе първоначалната идея на Хол — да станат агенти от Тайните служби, с много повече опит и знания от обичайните новаци и да им бъдат поверени самостоятелни задачи.

Агнес знаеше, че на Хол не му се иска да разполага със собствен разузнавателен екип, ала си даваше сметка, че рано или късно — по всяка вероятност рано, тъй като Чарли се задъхваше да изчете всичката плява, която изпращаха, а снощи дори не бе заминал с Хол за Чикаго, за да може да дочете докладите — ще трябва да се примири.

Секретарят на Вътрешна сигурност вдигна червената слушалка и натисна едно от копчетата.

— Натали Кохън.

— Добро утро, Mademoiselle Кохън — започна Хол.

— По дяволите, Мат, много добре знаеш, че изобщо не е смешно — сопна се държавният секретар.

— Много по-смислено е, отколкото правистка да се титулува „Ваша чест“ — заяви без капка притеснение Хол. — От училище помня, че „мадам“ е обръщението за омъжени жени, а към неомъжените човек може да се обръща с „мадмоазел“…

— Още разсъждаваш като ученик, Мат. Нищо, кажи какво си намислил. Или просто се опитваш да разбереш какво ще стане, когато натиснеш някое от копчетата на телефона.

— Президентът, госпожице секретар…

Тя се изкиска.

— Така вече е по-добре. Не казвам, че е добре, а че е малко по-добре.

— … изпраща Чарли в Буенос Айрес. Предполагам, знаеш защо.

Проточи се мълчание, преди държавният секретар да отговори.

— Задачата му е да открие кой какво знае и кога го е научил — обясни тя и в гласа й се прокрадна горчивина. Това бяха инструкциите, които Кастило получи, когато бе изпратен да научи какво става с липсващия самолет. — Трябваше да се сетя, че ще стане така.

— Опитах се да го разубедя. Ти няма ли да опиташ?

— Първо — не съм убедена, че той иска да знам, че изпраща Чарли в Аржентина; второ — според мен причината да не ми съобщи е, защото знае, че ще се възпротивя, и трето — ако случайно спомена пред него, той веднага ще разбере, че ти си ми казал, така че и двамата ще се окажем в черния му списък.

— Нямах това предвид, Нат.

— Знам — отвърна тя. — След като имах цели трийсет секунди, за да премисля, май не съм чак толкова възмутена. Може пък Чарли да изрови нещо, което посланикът там предпочита да покрие. Ти ще…

— Дали ще ти съобщя каквото открие ли? Разбира се.

— Благодаря ти за разбирането, Мат.

— Ти знаеш ли нещо за посланика, което Чарли би трябвало да научи?

— Двамата с него не се познаваме. Снощи разговаряхме по телефона и останах приятно впечатлена. А и досега съм чувала само блестящи отзиви. Кубинец е. Можеш да съобщиш на Чарли да очаква кубинската избухливост, когато посланикът научи, че е изпратен там, за да души.

— Ще му предам.

— Освен това му предай да внимава. Не ни трябва война с Аржентина — заяви държавният секретар и затвори, без да даде възможност на Хол да отговори.

Стая 404

Хотел „Мейфлауър“

Кънектикът авеню, СЗ, 1127

Вашингтон, окръг Колумбия

11:20, 21 юли 2005

Стая 404 или както в хотела я наричаха „апартаментът за администратори“, се състоеше от хол, просторна спалня, малка трапезария и втора спалня, в която бе поставено бюро и можеше да се използва за кабинет, бе регистрирана на името на Карл В. Госингер и платена за дълъг период. Сметката се плащаше редовно, на всеки две седмици, с платежно, изпратено по факса от „Тагес Цайтунг“ във Фулда, Германия, и парите пристигаха на следващия ден с трансфер по сметката на хотела през Национална банка „Ригс“.

Когато се настани в стаята, хер Госингер поиска да му бъдат осигурени две независими от централата на хотела телефонни линии. Едната бе на негово име, а другата на името на „Тагес Цайтунг“. Вторият номер не трябваше да бъде обявен и щеше да се използва за факс. Освен това съобщи на рецепцията, че господин К. Г. Кастило, американски колега, ще отсяда в апартамента, когато е в града, затова да приемат и телефонните обаждания, и колетите, и всичко останало, което пристига за господин Кастило.