Уилям Грифин - Заложникът

— Няма да е зле, ако може да пише на машина и да се държи прилично на официална вечеря.

— Други изисквания?

— Ти сериозно ли питаш? — учуди се Хол и Нейлър кимна.

— Да не се налива прекалено и да знае кога да си държи устата затворена — добави Хол. — И след като питаш, няма да е зле да говори един или два чужди езика. Най-вече испански.

— Ами ако говори испански като испанец?

— Имаш ли някой предвид?

Нейлър кимна.

— Току-що се върна от Афганистан. Включен е в списъка за подполковник. Чудеха се къде да го назначат.

— Ти откъде познаваш един нищо и никакъв майор?

— Познавам го отдавна. Уест Пойнт. Зелена барета. Умен и находчив.

— И ще ми го дадеш?

Нейлър кимна.

— Защо?

— Да кажем, че си ми симпатичен или защото ми се струва, че ще научи нещо, докато работи за теб. Ако не се получи, можеш да ми го върнеш.

Три дни по-късно майор Карлос Гилермо Кастило от Специалните части се яви в комплекса „Небраска“. Беше в униформа, на която гордо блестяха медали и отличия плюс крилете на старши летец от армейската авиация. Последното силно изненада Хол, тъй като Нейлър не бе споменал, че Кастило е пилот.

Освен това остана изненадан от вида му. Не приличаше на латиноамериканец. Беше със сини очи, светла кожа и Хол предположи, че светлокестенявата коса някога е била руса.

Хол също бе спечелил много отличия и мъжът пред него му допадна.

— Майоре, ще ви обидя ли, ако ви наричам Карлос?

— Ни най-малко, господине. Въпреки че предпочитам Чарли, господине.

— Значи ще ти казвам Чарли. И за да не започнат да разпитват кой е военният, който работи за Хол, бих искал да носиш цивилни дрехи. Сако или спортно яке с риза и вратовръзка. Това ще те затрудни ли?

— Не, господине.

Хол едва се бе въздържал да го предупреди; „Да не хукнеш да похарчиш куп пари за дрехи. От тази работа може и нищо да не излезе.“

Вместо това бе попитал:

— Ще се пробваш ли да се настаниш във форт Майер в квартирите за неженения офицерски състав?

— Господине, достатъчно дълго живея от ден за ден и съм се нагледал на армейски квартири. Мислех да си потърся хотел или апартамент.

— Както прецениш — отвърна Хол. — Честно да ти кажа, от тази работа може и да не излезе нищо, затова не бързай да подписваш договор за наем.

— Добре, господине. Значи ще бъде хотел.

— Ако подобно нещо съществува, опитай се да си намериш хотел на прилична цена близо до Белия дом — например хотел „Вашингтон“. През повечето време съм в движение, което означава, че и ти ще пътуваш с мен.

— Разбира се, господине.

Хол се бе изправил и бе подал ръка.

— Добре дошъл в екипа, Чарли. Препоръча те генерал Нейлър, а след като сам имах възможност да те преценя, мисля, че съвместната ни работа ще бъде чудесна. Настани се — не е нужно да бързаш, трябва да се устроиш добре — и щом си готов, те чакам на работа.

— Добре, господине. Благодаря ви, господине.

Когато на следващата сутрин Хол влезе в кабинета си, Кастило го чакаше. Беше облечен в сив костюм, черни лъснати обувки, колосана бяла риза и вратовръзка на червено райе, които, доколкото Хол можеше да прецени, бяха купени от „Сиърс“.

„Господи, прилича на истински бюрократ — помисли си Хол, ала след това бързо промени мнението си. — Нищо подобно. По-скоро можеш да го вземеш за успешен адвокат или лобист в Капитолия.“

Кастило разказа, че се е настанил в хотел близо до Белия дом и новото си работно място.

— Нали можеш да си го позволиш — попита с усмивка Хол.

— Да, господине.

— Тогава, ако си готов да се захващаме за работа, ще помоля госпожа Кенсингтън да ти покаже как харчим парите на данъкоплатците.

Три дни по-късно, докато Хол диктуваше на Мери-Елън, Кастило се показа на вратата и заяви, че имал дребен проблем.

— Какъв проблем?

— Трябва да ми кажете каква точно е длъжността ми. Имах чувството, че не ви е приятно да споменавам връзките си с армията, затова „майор“ не върви. Когато някой ме попита какво правя тук, отвръщам, че работя за секретаря.

— Така излиза, че си най-обикновен чиновник — обади се Мери-Елън. — Никой няма да ти обърне капка внимание.

Хол й се усмихна. Още от първия ден бе забелязал, че Чарли допада на Мери-Елън.

— Добре, Мери-Елън, какво предлагаш?

— Изпълнителен асистент — отвърна без колебание изпълнителен асистент Кенсингтън. — Това си има известна je ne sais quoi 3 3 Не знам как да го кажа. — фр. — Б.пр. тежест сред висшия ешелон на бюрокрацията във Вашингтон.