Уилям Грифин - Заложникът

Кастило погледна червения телефон, забеляза, че Агнес държи кафеника и посегна към слушалката.

— Кабинетът на секретар Хол. Кастило слуша.

— Чарли — започна направо човекът от другата страна на линията. — Надявах се да се чуя с шефа ти.

Кастило скочи, блъсна купчина документи и те се разпиляха на пода.

— Господин президент, секретарят тъкмо се връща от Чикаго. Самолетът му ще се приземи на „Андрюс“ след около час.

— А-ха! Май ще се окаже, че безпогрешните телефонистки на Белия дом не са чак толкова безпогрешни. Нямам търпение да им го кажа. Радвам се, че те чух, Чарли.

— Благодаря ви, господине.

Връзката прекъсна. Докато Чарли оставяше слушалката, погледна Агнес, сякаш искаше да я попита „Това пък какво беше?“

Телефонът иззвъня отново.

— Кабинетът на секретар Хол. Кастило слуша.

— Исках да попитам шефа ти, Чарли, дали има нещо против да заминеш веднага за Буенос Айрес?

„За Буенос Айрес ли? Какво, по дяволите, става в Аржентина?“

— Господине, сигурен съм, че секретарят ще ви каже, че съм на ваше разположение.

— Ще го попитам лично. Ти обаче си събери багажа. Току-що ми съобщиха, че рано снощи е била отвлечена съпругата на заместник-посланика. Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо един доклад. Ясно ли е?

— Да, господин президент.

След секунда Чарли разбра, че президентът е затворил.

Агнес любопитно чакаше да разбере какво става.

— Иска да замина за Буенос Айрес — обясни Чарли, очевидно замислен. — Някой бил отвлякъл съпругата на заместник-посланика. Иска да разбера какво става. Очевидно някой го е подвел, че съм нещо като детектив.

— Не се справяш зле с липсващи самолети, Шерлок.

— За бога, Агнес, става въпрос за голямо посолство. Сигурно разполагат с поне десетима агенти на ФБР, а ЦРУ душат наоколо, момчетата от „Наркотици“ са там… да не говорим за хората по безопасността на Държавния департамент.

— Само че президентът не познава нито един от тях, Чарли. А теб те познава. Има ти доверие — обясняваше Агнес. След малко добави: — В подкрепа на думите ти мога само да ти кажа, че в Буенос Айрес работи един от тежката артилерия на Тайните служби. Казва се Тони Сантини. Стар приятел е на Джоуел. Знам, защото веднъж в месеца изпраща с дипломатически куриер десет-петнайсет килограма филе миньон. Обикновено ги слага в кутия с надпис „МОСТРА“.

— Дали да не кажа това на шефа и да накарам приятеля на Джоуел да разбере какво е станало. Никак не ми се ходи там.

„Единственото ми желание е да отида в Глинко, Джорджия — където и да се намира това — и да разбера как се справя бившият сержант Бети Шнайдер в школата на Тайните служби.“

— Разбирам, господин президент — кимна секретарят на Вътрешна сигурност по червения телефон. — Смятайте, че Чарли е тръгнал. — Остави слушалката и се обърна към Кастило.

Матю Хол бе едър мъж с гъста коса — позивната му в Тайните служби бе „Големия“. Обикновено даваше вид на уважаван държавен служител, което означаваше, че разчита на отличен шивач, ала в момента имаше доста запуснат вид.

Вратовръзката му бе разхлабена, а най-горното копче на яката — разкопчано. Костюмът му бе смачкан, а брадата — набола.

Нямаше да остане така дълго. Веднага след като се приземи в базата на Военноморските сили „Андрюс“, той се отправи към комплекса „Небраска“, за да разбере какво става, и чак тогава щеше да се прибере у дома. Само след час щеше да бъде избръснат, в нова колосана бяла риза и безупречен костюм.

— Внимавай, Чарли — предупреди го Хол. — Той не иска да се знае, че проявява интерес.

— Разбира се, господине.

— Господине, какво ще кажете за Тони Сантини? — обади се Джоуел Исаксън. — Може да бъде от изключителна помощ на Чарли. Искате ли да му кажа?

Хол бе споделил с президента, че Исаксън — висок, слаб четирийсетгодишен високопоставен агент от Тайните служби, който отговаряше за охраната на Хол, а едно време бе вторият по важност човек в охраната на президента — има много добър приятел в Буенос Айрес, друг агент от Тайните служби, който сигурно може да докладва по-бързо за отвличането от Кастило. Президентът не остана впечатлен.

— Сантини ли? — попита Хол. — Това ли е името на приятеля ти?

Исаксън кимна.

— Двамата с него — и с Том — се знаем отдавна. Тони замина да се оправя с фалшивите пари.

Агент Том Макгайър от Тайните служби, едър червенокос ирландец, бе също прехвърлен от президентската охрана, за да защитава Хол.