Уилям Грифин - Ловците

Исаксън не го бе вербувал специално за екипа на секретаря на Вътрешна сигурност, нито пък за работа с К. Г. Кастило. Беше вербувал Бритън и Шнайдер за Тайните служби, тъй като знаеше поне двайсет места в страната, където можеха да използват таланта на Бритън, а пък Бети беше особено подходящ кандидат за охрана.

Така и не стана, както го мислеше. И двамата тъкмо бяха завършили обучението си за Тайните служби, когато госпожа Елизабет Мастърсън бе отвлечена. Кастило изиска Бритън и Шнайдер и те бяха изпратени в Буенос Айрес, за да помогнат при разследването на похищението и последвалото го убийство.

„Неизвестни лица“ бяха нападнали автомобил на посолството, бяха ранили тежко специален агент Шнайдер, докато пътувала от дома на семейство Мастърсън, и бяха убили шофьора пехотинец.

Когато президентът създаде Звеното, бе напълно естествено Бритън да се прехвърли на работа в него, а когато специален агент Шнайдер се възстанови, да се присъедини към колегата си.

— Този път няма да се сърдя — рече вместо поздрав Кастило, когато Макгуайър и Бритън влязоха, — но следващия път, и занапред, когато влезете в тронната зала, ще ви помоля да се събувате и да си слагате бели ръкавици.

Милър и Макгуайър избухнаха в смях.

— Впечатлен съм, Чарли — призна Макгуайър.

Бритън не каза нищо и усмивката му си остана малко напрегната.

„Интересно, какво ли му е?“, запита се Кастило.

— Не знам, Джак — продължи Кастило. — Като се замисля, май не изглеждаше чак толкова зле в синята роба с мънистата по косата.

Макгуайър и Милър отново се разкискаха.

— Трябва да те видя насаме, Чарли — каза накрая Бритън. — Да се върна ли след десет минути?

„Иска услуга. Госпожа Бритън настоява да се прибере за известно време вкъщи. Да не би някой у тях да е болен? Може би някой в училище има нужда от истинско ченге, което да стане учител под прикритие, и той не иска да остава“.

— Личен въпрос ли, Джак? — попита Кастило.

Бритън се замисли, преди да отговори.

— Да, донякъде. Всъщност не, не е личен.

— Има ли нещо общо с работата ни тук?

Бритън кимна.

„Какво, по-дяволите, става? Какво е това, за което Милър и Макгуайър не трябва да научават? Тая няма да я бъде“.

— Джак, нека ти обясня как ще работим тук — започна Чарли. — Или, по-точно казано, как няма да работим в този офис. Не искам никой да бъде на тъмно по отношение на нещата, които стават.

Той разпери ръце, за да покаже, че говори за всички в офиса, след това добави:

— Това включва и госпожа Форбисън. Според мен няма друг начин.

— Разрешете да се намеся, господине — помоли Милър.

„На него пък какво му става?“

— Ако ще ми се правиш на интересен, Дик, не си уцелил момента — сряза го Чарли.

— Просто питам дали може да направя една забележка, по-скоро да задам въпрос.

— Питай.

— Това „всички“ включва ли специален агент Дейвид Уилям Юнг — младши? — попита Милър, след това погледна Макгуайър и обясни: — Когато Чарли му каза, че го праща в Уругвай, за да опази информацията около банковите сметки на Лоримър да не се разчуе, Юнг трябваше да си помисли.

— Мама му стара на тоя! — възкликна Макгуайър. — Май не му е за пръв път да има „резерви“.

— Говори направо, Дик — нареди Кастило.

— Според мен е въпрос на време, преди съвестта му да заговори и да го възпре да върши „нередностите“, които се вършат тук, или пък да му домъчнее за стерилно чистата среда във ФБР и да реши да си признае греховете — заяви Милър.

Той замълча, за да осмислят всички чутото, и чак тогава продължи:

— Колкото повече знае, толкова повече ще може да разкаже.

— Той е прав, Чарли — намеси се Макгуайър. — Във ФБР са малко пуритани. Обичат да наемат стерилно чисти кадри. Започват да ги обработват в Куонтико, набиват им в главите, че писанието е свещено, че трябва да спазват всяка дума от него, и по-нататък, по време на службата, това се повтаря до безумие. Още преди Дик да повдигне въпроса, се питах дали мястото на Юнг е тук. Аз лично бих го пратил при братята му от ФБР, но по този начин той ще бъде напълно убеден, че не следваме написаното в светото писание, а и без това вече знае прекалено много, така че не можем да поемем риска да изпее всичко, което знае.

— Значи допуснах грешка, като го изпратих в Южна Америка? — попита Чарли.

— Не че е грешка, по-скоро бих казал, че рискуваш много — отвърна Макгуайър. — Кого друг можеше да изпратиш?

— Според мен да го върна и да му затъкна устата, след като той се погрижи информацията за парите на Лоримър да си остане поверителна — реши Кастило. — Мога само да кажа, че съм съгласен, че Юнг е… Какъв е? С висок морал ли? Какво лошо има? Нищо не би го зарадвало повече от възможността да се върне във ФБР и да намери някого, пред когото да изпее какво става тук. Само моралните задръжки не му позволяват да го направи.