Уилям Грифин - Ловците

— Да не би да имаш предвид да я обезвредиш? Кажи, Чарли?

— Още не знам. Просто не искам тази жена да си вре носа в онова, което става и тепърва ще става.

— Носът й не ме притеснява толкова, колкото устата.

— Ти спомена ли пред някого?

Милър поклати глава.

— Първата ми работа утре сутринта е да се видя с Мат Хол — заяви Кастило.

— Първата ти работа утре следобед — поправи го Милър. — Той е в Сейнт Луис и оттам заминава за Чикаго. Очакват го в пет и трийсет. В Белия дом има прием и е длъжен да присъства.

— Добре де, първата ми работа утре следобед — примири се Кастило. — По дяволите! Трябва да замина за Европа, а ми се искаше да отскоча до Филаделфия да видя Бети, преди да тръгна. Сега или няма да мога да се видя с нея, или ще се наложи да отложа виждането с ден-два.

— Това означава ли, че няма да ме черпиш в бара?

— Ще те черпя с две питиета даже — успокои го Кастило. — Може дори повече.

— В бара на хотела ли?

— Доколкото си спомням, онзи път бяхме невинни жертви. Защо да се страхуваме, че ще се натъкнем на злобарката?

— Стига, Чарли! Много добре знаеш защо, дяволите да те вземат.

— Притежавам силата на десетима, защото сърцето ми е чисто. Няма да позволя на въпросната „дама“, не че думата й подхожда, да ме прогони от бара.

Милър изсумтя.

Звено за организационен анализ

Вътрешна сигурност, комплекс „Небраска“

Вашингтон, окръг Колумбия

08:25, 4 Август 2005

Госпожа Агнес Форбисън, заместник административен директор на Звеното за организационен анализ, майор Ричард Милър — младши, шеф на Информационен отдел в Звеното за организационен анализ и самият шеф, майор К. Г. Кастило, се бяха изправили на килима почти в средата на кабинета. Майор Милър се подпираше на дебел бастун.

Кабинетът бе като за висш функционер от федералното правителство. Имаше огромно гравирано антично дървено бюро, зад което бе поставен червен кожен стол с висока облегалка, така нареченият „съдийски стол“.

На бюрото бяха поставени два телефона, единият червен. Той осигуряваше обезопасена линия, свързана с телефонната централа на Белия дом. До стената бяха поставени националният флаг и знамето на департамент Вътрешна сигурност. Пред бюрото, под ъгъл, бяха поставени два кожени стола с високи твърди облегалки. Отстрани се виждаше масичка за кафе, с два стола от едната страна и канапе в същия стил от другата. На стените бяха монтирани два телевизора, всеки с трийсет и два инчов екран.

— И това е краят на обиколката — заяви госпожа Форбисън. — Можеш да кажеш: „Добре си се справила, Агнес“.

Госпожа Форбисън, GS–15 — най-високото ниво в йерархията на служителите — бе на четирийсет и девет, сивокоса жена, започнала да напълнява.

— Мили боже, Агнес! — възкликна Кастило.

— Харесва ли ти?

— Дявол да го вземе, просто не знам какво да кажа — отвърна честно Чарли. — Какво ще правя с всичко това?

Току-що бяха завършили обиколката на офисите, дадени за ползване на Звеното за организационен анализ към Вътрешна сигурност в комплекса „Небраска“ в окръг Колумбия. Едно време комплексът бе собственост на флота, ала през 2004 година Конгресът го прехвърли на Вътрешна сигурност, когато създадоха Агенцията след атентатите на 11 септември.

— Офисът ти е необходим — отвърна тя. — А като гледам как вървят нещата, много скоро ще се окаже, че ни е тясно.

До много скоро, госпожа Форбисън бе една от двете изпълнителни асистентки на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол. Когато Звеното за организационен анализ бе сформирано към Вътрешна сигурност, госпожа Форбисън бе прехвърлена — по нейно настояване.

Още от самото начало бе наясно, че Звеното няма абсолютно нищо общо с какъвто и да е организационен анализ и почти нищо общо с Вътрешна сигурност. Секретар Хол й бе показал строго секретния президентски указ за създаването още в деня, в който бе изготвен.

Агнес бе работила във Вашингтон дълги години, затова основателно подозираше, че секретар Хол рано или късно ще се сдобие със своя вътрешна разузнавателна организация — Вътрешна сигурност бе единственият департамент, който не разполагаше със собствено разузнаване — ако не за друго, то за да могат подчинените му да преглеждат по-лесно потока от разузнавателни сведения, с които ги засипваше цялата разузнавателна общност.

Много правилно бе подозирала, когато президентът замина за Билокси, за да присъства на пристигането на самолета, който превозваше тленните останки на Мастърсън и сержанта, и да изнесе прословутата си реч — „… към онези, които подло убиха тези добри мъже. Искам да повторя, че това безобразие няма да остане безнаказано.“ — че Чарли Кастило ще бъде изпълнителят на това наказание. Той не само че бе открил откраднатия „727“, и то след като цялата разузнавателна общност бе вдигнала ръце в отчаяно примирение пред неуспеха си, ами го бе откраднал от терористите.