Уилям Грифин - Ловците

— Какво стана с гордостта на пехотинците? — попита Милър, докато минаваха през летището.

— Вик Д’Алесандро уреди да го прехвърлят в Браг, докато решат какво да го правя.

— Ще ти трябва ли помощ, за да се качиш в това чудо? — попита Чарли пред „Юкона“.

— Не, можеш да вкараш инвалидната количка вътре — разпореди се Милър.

Надигна се чевръсто, застана на единия си крак, отвори вратата и се метна вътре. Кастило забеляза, че средната седалка е свалена, и се вгледа по-внимателно. Милър вече се бе настанил в другия край на седалката, протегнал крак пред себе си върху свалената седалка.

— Хайде, няма ли най-сетне да прибереш тази количка? — заяде се Милър.

— Да ви помогна ли, господине? — попита специален агент Дилейни.

— Ще се справя, благодаря — отвърна Кастило, докато се бореше с непрекъснато разгъващия се инвалиден стол.

Шейсет секунди по-късно Милър попита.

— Май не си много сръчен, а?

— Господине, отстрани има лостче, което ще ви даде възможност да я сгънете — обади се специален агент Дилейни.

— Дайте да ви покажа.

— Благодаря — отвърна Кастило и се качи в „Юкона“ Трийсет секунди по-късно автомобилът се вля в движението.

Специален агент Дилейни отново заговори в микрофона на ревера:

— Дон Жуан кацна. Тръгваме към гнездото.

— Ама той с кого говори? — попита тихо Чарли.

— Вече го питах — отвърна Милър. — Той отговори: „Тайните служби имат комуникационна система“, а след това аз пак го попитах: „Добре де, но ти с кого говориш?“ Той отвърна: „С комуникационната система“.

— Тъп въпрос — ухили се Кастило. След това добави: — Не беше нужно да се разкарваш чак дотук, Дик.

— Имах основателна причина. По-точно, причините са две. Първата е, че това е страхотно развлечение след скучното сиво ежедневие да кръстосвам от хотела до комплекса „Небраска“, като понякога се отбивам в бара във фоайето, за да пийна нещо и да се възстановя от пътуването.

— А втората?

— Помислих си, че може да се отбиеш в бара, преди да се качиш в стаята.

— Ти си екстрасенс! Освен това аз черпя.

— Та затова си помислих, че няма да е зле да те предупредя какво те чака — продължи Милър, замълча за кратко, след това добави: — Бившият регионален директор на ЦРУ за югозападна Африка.

— Сериозно?

— Сериозно. Онази вечер си седях в бара и си пийвах, когато усетих някакво зловредно лъчение. Огледах се и я видях — самата госпожа Патриша Дейвис Уилсън, от плът и кръв. Ама каква плът само се показваше изпод роклята.

— И какво стана?

— Нищо не стана. Беше с някакъв тип, за когото много подозирам, че не се казва господин Уилсън. Беше по-млад дори от нас с теб.

— Ти сигурен ли си, че тя те позна?

— Зловредното лъчение разкри без следа от съмнение, че ме е познала. Искам да ти кажа, че мартинито ми буквално замръзна. Трябваше да го дъвча като буца лед.

— Сигурно е решила, че ти си виновен, задето я уволниха.

— И на мен ми мина през ума — отвърна Милър. — А пък после ми хрумна един още по-неблагоприятен сценарий, че не са я уволнили.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Знаеш как е в агенцията по-добре от мен — отвърна Милър. — Да уволниш някого, е равносилно на признание, че агенцията не е съвършена. — Има ли начин да разберем какво става? Дали да не накараме Том Макгуайър да поразпита.

— Много си назад с материала, Чарли — отвърна Милър. — Тъй като съм убеден, че човек трябва да опознае врага, още на следващата сутрин позвъних в Ленгли, представих се на шефа на Информационния отдел като шеф на Информационния отдел на Звеното за организационен анализ…

— Ти сериозно ли говориш?

— Естествено — отвърна Милър. — След това попитах дали имат служителка на име Патриша Дейвис Уилсън, с какво се занимава въпросната дама.

— Те казаха ли ти?

— Шефе, на теб някой казвал ли ти е, че в повечето важни агенции има длъжност Връзки с обществеността и служителите са инструктирани да отговарят на всички въпроси.

— Не, никой не ми е казал.

— Трябва да прекарваш повече време в офиса, шефе. Какво ли не се случва при нас. Та въпросът ти беше: „Те казаха ли ти?“. Да, казаха ми. Слушай сега, направо ще паднеш от кеф — госпожа Уилсън е главен аналитик в отдел „Южна Америка“.

— Господи!

— Господи, я — отвърна Милър. — Което ще рече, че има достъп до всичко, до което се доберат слухарите от агенцията, и — което е още по-важно — което се случва там.

— Трябва да направя нещо по този въпрос — измърмори Кастило.