Уилям Грифин - Ловците

— Макс, върви с Рикардо.

Пет минути по-късно, Солес и Макс се върнаха във вана.

— Докато минавахме покрай вана с прането — докладва Солес, — Макс направо пощръкля. Едвам го удържах.

— Може да не му харесва миризмата на мръсно бельо — отвърна Дешамп.

— А може да е помирисал оръжие. Той не понася тази миризма. Щом беемвето пристигне, ще кажа на Дейвидсън.

— Защо не му кажеш още сега, шефче? — предложи Дешамп.

— Защото Джон Дейвидсън твърдо вярва в изпреварващите удари.

— Я му кажи да се държи прилично. Подполковник си. Можеш да го направиш.

Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране на мобилния.

— След две минути сме там, подполковник — обяви Дейвидсън. — Лестър пропусна отбивката.

— Тук долу има ван на химическо чистене ЕКО, а Макс подуши нещо, което никак не му хареса. Просто да имаш предвид. И никакъв изпреварващ удар, Джон. Разбра ли ме?

— Слушам, господине.

Две минути по-късно, огромното тъмносиньо беемве се спусна по рампата.

Дешамп и Кастило вдигнаха оръжията. Тъй като нямаше второ „Узи“, Дарби бе осигурил „Кар–4“.

„Две“, помисли си Кастило, докато Солес се пресягаше за другата.

Беемвето обиколи подземния гараж и паркира на заден срещу тях.

Нищо не се случи.

Кастило позвъни на Брадли от мобилния и натисна копчето за говорител.

— Лестър — започна тихо той, — върви в хотела, огледай какво става и дали Певснер и горилите му не са вече на бара.

— Слушам, господине. Позволете да предложа нещо, господине. Мога да се отбия на „Информация“, за да съобщя, че автомобилът на някого си е готов и чака, за да не ме гледат подозрително, че се мотая във фоайето.

— Браво, Лестър. Напълно прав си.

Кастило затвори, разсмя се и поклати глава.

— Не бъди толкова самодоволен, шефче — обади се Дешамп. — Малкият е прав.

— Обикновено е прав — отвърна Кастило. — Дори не се бях сетил.

През следващите четири минути не се случи нищо, затова им се стори, че е минало много повече време.

— Лестър се връща. — Солес посочи Брадли, който крачеше бодро към беемвето.

— Ето ги Певснер, Янош и горилата — обади се Дешамп и посочи с брадичка мерцедеса, който се спускаше по рампата. — Значи все пак дойде.

— Нека паркират, слязат и отиваме при тях — нареди Кастило. — „Здрасти, Алекс! Колко е малък светът“.

Огромният черен мерцедес обиколи гаража. Заради тъмните стъкла на беемвето околните можеха да видят единствено Лестър, който би трябвало да чака в колата. Същото важеше и за мерцедеса. Когато мина покрай „Трафика“, Кастило видя единствено Янош. Не бе ясно кой е на задната седалка. Янош не прояви никакъв интерес към вана.

„Това пък какво трябва да означава? Да не би Янош да е примамката, а Певснер да не е вътре?“

Янош паркира на заден близо до будката за плащане. Слезе, заобиколи от дясната страна и отвори задната врата. Александър Певснер слезе и тръгна към тунела, който отвеждаше към хотелската част, последван от Янош.

В същия момент се чу пукот на автоматично оръжие, което прозвуча гръмовно в ниския гараж. Кастило веднага забеляза откъде идва. От белия ван на ЕКО припламваха в оранжево три, може би четири дула.

— По дяволите! — изрева Кастило и скочи от „Трафика“.

Забеляза, че Певснер е проснат на земята, а Янош седи стиснал пистолета си, ранен и замаян.

Кастило насочи „Микро Узито“ към вана на ЕКО, изпразни на два откоса и посегна към втория пълнител.

Последва огън от другата страна на вана ЕКО и той позна звука на „Кар–4“.

„Кой, по дяволите, е това? Дейвидсън или Кенсингтън? Единият сигурно е излязъл от колата, за да покрие вана на химическото“.

Почти веднага след това — преди Алфредо Мунц, стиснал пистолет, да успее да слезе от „Трафика“ — се чуха нови гърмежи от „Кар–4“, някъде съвсем близо до беемвето, последвани от познатия пукот на полуавтоматичен „1911А1 Колт“ .45. Очевидно стреляше опитен човек.

— Прекрати огъня! — прозвуча глас и Кастило позна, че е Дейвидсън.

Ушите на Кастило пищяха, когато хукна да види какво се е случило с Певснер. Дейвидсън също затича — по-предпазливо — към вана на ЕКО, стиснал в готовност „Кар–4“.

Янош все още стискаше пистолета. Погледна учудено Кастило и се строполи. Кастило се отпусна на колене и напипа пулса му. Усещаше се.

„Къде, по дяволите, беше Певснер?“

Макс отговори на въпроса му. Огромното куче ръмжеше гърлено и безуспешно се опитваше да се качи в мерцедеса.