Уилям Грифин - Ловците

Кастило бе забравил, че Макс е тръгнал след него, и се усети чак когато кучето се метна на задната седалка.

— Изкарай противното животно — нареди Дешамп.

— Ти го изкарай, Едгар — отвърна Кастило. — Ти си властен човек. Тебе може и да те послуша.

Даде знак на Брадли да се качи зад волана, след това седна отпред.

— Карай към търговския център отстрани на шосе 8 — обърна се Кастило към Брадли. — Там, където е супермаркет „Джъмбо“. Като стигнем, ще ти кажа накъде да тръгнеш.

— Слушам, господине.

Кастило се обърна към пътниците на задната седалка.

— Макс, целуни този мил господин — каза на немски Чарли. — Той е стар, грозен и има нужда от малко обич.

По някаква случайност, в този момент Макс бе решил, да подуши спътника си и тъй като очевидно го бе харесал, протегна врат и го близна по лицето.

— Ще ти го върна тъпкано, Кастило — озъби се Дешамп.

Кънтри клуб „Буена Виста“

Пилар, Провинция Буенос Айрес, Аржентина

20:45, 13 Август 2005

— Завий наляво, Лестър, и си свали прозореца — нареди Кастило. — Тук много внимават да не пускат навлеци.

Беемвето бе внимателно проверено от охраната — не само от двамата въоръжени пазачи, а и от Янош, огромния бодигард на Певснер, който надникна в колата, за да види кой е на задната седалка.

Изненада — и нещо по-силно от притеснение — се появи по лицето му, когато Макс оголи зъби и изръмжа заплашително.

Кастило остана не по-малко изненадан, когато Дешамп поздрави Янош на унгарски:

— Янош, стари приятелю, как си?

Янош се измъкна от колата, кимна, но не отговори. Даде знак на мъжете от охраната да вдигнат бариерата и махна на беемвето да премине.

Кастило се обърна към Дешамп.

— Нарочно ли не ми каза, че познаваш Янош? — попита Кастило.

— Мислех, че достатъчно ти се е натрупало на главата, шефче, не исках да те притеснявам допълнително.

— Ами Певснер? И него ли познаваш?

Дешамп кимна.

— Запознал съм се с много хора покрай работата — отвърна агентът.

Бяха по средата на пътя към дома на Певснер, когато Янош ги настигна в черния „Мерцедес S600“ на Певснер и ги задмина.

Александър Певснер, копие на британски аристократ — яке от „Бърбърис“, кадифен панталон, карирана риза и вълнен каскет — ги чакаше на вратата. Янош бе застанал зад него.

— Върви да ми отвориш вратата, Лестър — нареди Кастило. — Искам да си помисли, че си шофьорът на посолството.

— Слушам, господине.

— След това извади брашното и кленовия сироп от багажника.

— Слушам, господине.

— Hola, Алекс! — провикна се на испански Кастило, докато слизаше от автомобила. — Виждам, че си се разхождал под дъжда.

— Бях в конюшнята — отвърна Певснер.

— Как сте, господин Респин? — провикна се весело Дешамп на руски. — Щом зърнах Янош, се сетих, че сте някъде наблизо. Отдавна не сме се виждали.

— От девет години — уточни Певснер след дълго мълчание. — Толкова време мина, че вече забравих под какво име се подвизавахте.

— Май и аз съм забравил — отвърна Дешамп. — Дали не беше Сафри?

— Не беше това — отвърна Певснер. — Как се казвате напоследък?

— Дешамп. Едгар Дешамп. Ами ти, Василий?

— Господин Дешамп, радвам се да ви видя след толкова много години, но съвсем не сте стар и приятел, както ме подведе да мисля общият ни познат.

— С огромно съжаление трябва да ти кажа, Алекс — намеси се Кастило, — но въпросният стар приятел съвсем не е сигурен, че ти все още си ми приятел.

— Защо Чарли все те нарича Алекс, Василий?

— Защото така се казвам — сопна се Певснер.

— Господине, къде да оставя чувалите? — попита Лестър Брадли.

Певснер погледна какво носи Брадли.

— Случайно минавах покрай един клуб „Сам“ — обясни Кастило. — Сетих се, че Сергей и Александър обожават палачинки, и си казах: „Давай!“

— Дай ги на Янош — нареди Певснер.

— Какво толкова, аз ще ги занеса — отвърна Кастило. — Ако Янош ги поеме, ще трябва да премести ръка от пистолета си, а знам, че това му е безкрайно неприятно. — Той пое брашното и кленовия сироп от Брадли. — Това е всичко засега, Брадли — каза той и се обърна към Певснер. — Няма ли да ни поканиш, Алекс?

Певснер въздъхна шумно, поклати глава, обърна се и отвори вратата на къщата.

Янош ги последва вътре.

— Току-що си спомних кога те видях за последен път, Василий… извинявай, Алекс — обади се Дешамп.

— Къде? — полюбопитства Певснер.

Дешамп се обърна към Кастило.

— Помниш ли, когато Лоран-Дезире Кабила се опитваше да свали Мобуту Сесе Секо в Конго, Чарли?