Уилям Грифин - Ловците

Кастило кимна.

Дръпна от пурата, след това продължи:

— Ще отрека, че съм ви казал и това: посланик Монтвейл предложи, а президентът се съгласи, че Звеното за организационен анализ трябва да вземе парите и да ги използва за целите си. По-голямата част от сумата е в банка на Каймановите острови. Нарекох сумата „Благотворителен фонд «Лоримър»“.

Силвио се усмихна и поклати глава.

— Затова изпратих Юнг тук, да покрие всички следи — обясни Чарли.

— Разбра ли, че го простреляха?

Кастило кимна.

— Първо, летях до Париж, за да огледам апартамента на Лоримър — продължи той. — Бяха го претърсили и Второ бюро, и хора от ООН, и нашият човек от ЦРУ. Не открих нищо. След това заминах за Фулда, за да изясня нещата с Ото Гьорнер. Разказах му с какво се занимавам — и по чия заповед — и че искам да бъда освободен от обещанието да не показвам събраната информация на ЦРУ. След това заминах за Будапеща, за да накарам Ерик Кочиан да ме освободи от обещанието.

— Той нямаше нищо против, първо, защото неизвестни лица се бяха опитали да го упоят на моста „Франц Йосиф“ и тъй като не успели, го простреляли два пъти…

— Господи!

— В един след полунощ на следващия ден… — Кастило се замисли за миг, след това възкликна: — Господи, та това беше вчера!

— Вчера сутринта си бил в Будапеща? — попита учуден посланикът, неспособен да повярва.

Чарли кимна.

— В един вчера, непознати — този път бяха двама — се опитаха да убият Кочиан и да подпалят апартамента му, за да не остане и следа от информацията, която е събрал.

— Казваш „опитаха се“ — уточни Силвио.

— Ерик бе все още в болницата — обясни Кастило. — Аз спях в стаята за гости. Кучето на Ерик ме събуди. Вместо на Кочиан, попаднаха на мен и на .22 калибър със заглушител, който предвидливо бях взел от запасите на ЦРУ в посолството. Нито един от нападателите нямаше документи, но гаротата, която бяха използвали за човек от охраната на Кочиан, бе същата като гаротата, с която убиха сержант Кранц в имението. Затова реших, че си имаме работа със същите хора.

— А те кои са?

— Отначало си мислех, че са от бившето Щази или от Унгарска държавна сигурност, но вече не съм сигурен и нямам никаква представа за кого работят.

— А господин Кочиан и материалите му на сигурно място ли са? Ти взе ли ги?

— Изпратих копие с дипломатическа поща от Будапеща. Вече би трябвало да е във Вашингтон. Друго копие съм донесъл тук. Ерик Кочиан е в апартамента на „Авенида Арибенъос“.

— Довел си го със себе си? Как успяхте да пристигнете толкова бързо?

— Взех и него, и кучето, и бодигарда му, бивше унгарско ченге, прекарал известно време във Френския чуждестранен легион — разсмя се Кастило. — Май пропуснах да ви кажа, че ме сърбяха ръцете и благотворителен фонд „Лоримър“ плати седем и половина милиона за един „Гълфстрийм III“. Полковник Торине и братовчед ми Фернандо го докараха в Будапеща, прекараха там около шест часа и тръгнахме насам. Затова съм малко уморен.

— Не ми е ясно как още си стоиш на краката — призна Силвио.

— Нищо чудно, че не мога да мисля трезво.

— Справяш се чудесно, Чарли. Какви са плановете ти?

— В момента Алекс Дарби се опитва да наеме една вила в „Майерлинг“, в Пилар. Благотворителен фонд „Лоримър“ осигурява средствата. Кочиан е решил, че има връзка между „Майерлинг“ и германците — или по-скоро австрийците и унгарците — и участието им в скандала „Петрол срещу храни“. Не съм сигурен, но на Ерик рядко му се случва да греши.

— Исках да го настаня и да ги събера с Юнг, за да сравнят информацията, с която разполагат. Изпратиха ми заместник на сержант Кранц — мой приятел, старши сержант Джон Дейвидсън, който има огромен опит в охранителната дейност. Служили сме заедно в Афганистан.

— И той е довел ефрейтор Лестър Брадли, а аз нямам представа какво да правя с него. Просто ще го оставя с Дейвидсън. Дарби ще прехвърли сержант Кенсингтън и радиото в „Майерлинг“ веднага щом има как. Някой ще трябва да е около него по двайсет и четири часа. Лестър може да помага.

— Ами полковник Мунц? — поинтересува се Силвио. — Той ще работи ли с Юнг и господин Кочиан?

— Според мен на Юнг няма да му се иска да остане, след като го простреляха. Тук е мястото на полковника. — Той замълча. — Разбирате ли защо се притеснявам за всички дини, които съм нарамил?

— Засега всичко е наред, Чарли. Не си изпуснал нито една.

— Чакайте малко. И това ще стане — отвърна Кастило. — На това му се вика закон на неизбежността.