Уилям Грифин - Ловците

Обърна се отново и погледна Силвио.

— Вие, господине, имате право да разкажете на господин Лауъри онова, което прецените, че трябва да научи.

— Разбирам — отвърна простичко посланикът.

Силвио махна към вратата.

— Благодаря ти, Чарли — започна Силвио, когато застанаха в най-отдалечения ъгъл на кухнята. — Лауъри е свестен човек. — Усмихна се и добави: — Щеше да се засегне, ако се окажеше, че някой е премерил члена му и се е оказало, че има още какво да се желае.

— Не съм сигурен, че постъпих правилно — призна Кастило. — Истината е, че не мисля достатъчно трезво.

— Струваш ми се изтощен — съгласи се Силвио.

— Наистина съм изтощен, а това е много опасно. Затова съм ви толкова благодарен, че се съгласихте да се видим…

— Секретар Кохън ми даде ясно да разбера — макар да не каза нищо направо — че ти командваш парада.

— … защото имам нужда от съвета ви.

— Ще ти помогна с всичко, което мога, Чарли.

— Трябва да кажа нещо, преди да започнем. Не искам да ви повлека надолу с мен, ако цялата работа се скапе…

Силвио махна пренебрежително с ръка.

— С всяка изминала минута ми се струва все по-вероятно, че съм пред провал — довърши Кастило. — Затова ви давам дума и съм готов да се закълна на цяла купчина Библии, че ви казах съвсем малко — на практика почти нищо — от онова, което възнамерявах да направя и предстои да направя.

— Оценявам жеста, но защо не се справим с този проблем, когато му дойде времето? Защо си решил, че ще се провалиш? Всички, включително и аз, ти имаме пълно доверие.

— Прекалено много дини съм понесъл под една мишница, а ръцете ми не са достатъчно дълги — отвърна Кастило. — Така че онова, което имам намерение да направя — като имате думата ми, че ако се случи нещо, ще отрека да съм ви казвал подобно нещо — е да споделя с вас проблемите си и да ви помоля за съвет.

— Преди да започнем, искам да ми кажеш как е госпожа Мастърсън. Ами децата? Къде са? Кажи ми как са.

— Много добре. При семейството на господин Мастърсън са в плантацията им в Мисисипи. Досега ги охраняваха момчетата от „Делта Форс“. Днес или утре ще ги сменят пенсионирани войници от Специалните части, които са много добри. Мисля — господи, надявам се да съм прав — че след смъртта на Лоримър за тях вече няма заплаха. Госпожа Мастърсън не е нужна на никого, за да каже къде се намира Лоримър.

— Звучи логично — каза Силвио. — Ами специален агент Шнайдер? Тя как е?

— В болница във Филаделфия е с обездвижена челюст. Сигурно се пита защо не съм ходил да я видя.

Силвио поклати глава с много съчувствие.

— Сигурен съм, че ще разбере — опита се да успокои той Чарли.

— Дано да сте прав, господине — отвърна Кастило.

След малко Силвио продължи:

— А сега ми кажи онова, което си преценил, че можеш да ми кажеш, Чарли.

Кастило се замисли за момент и започна:

— Малко преди да дойда тук за пръв път, за да разбера каквото мога за отвличането на госпожа Мастърсън, се обадих на Ото Гьорнер, генерален директор на вестникарската верига „Тагес Цайтунг“ в Германия, за да му кажа, че ще пътувам…

Забеляза учудването по лицето на Силвио и обясни:

— Имам втора самоличност като Карл Госингер, кореспондент във Вашингтон на „Тагес Цайтунг“. Прецених, че най-добрият начин е да бъда възможно най-незабележим, за да изпълня мисията, възложена ми от президента, затова трябваше да се представя за Карл Госингер.

Кастило замълча за секунда, забелязал, че Силвио има още въпроси.

— Верига „Тагес Цайтунг“ е собственост на фирма „Госингер“. Моминското име на майка ми беше Госингер.

Посланикът изви вежди, но не започна направо. Вместо това каза:

— А въпросният човек знае ли с какво се занимаваш в действителност?

— По онова време само предполагаше. Сега вече знае със сигурност — призна Кастило. — Както и да е, попитах го — за да имам извинение да дойда тук като Госингер — дали иска да напиша нещо, да проуча нещо. Той ми разказа, че някакъв богаташ от Хамбург има намерение да извади „Граф Шпее“ от пристанището на Монтевидео…

Силвио отново изви вежди.

— За пръв път чувам.

— След това, макар и с нежелание, ми разказа, че вестникът работел над материал как германци прехвърляли тук парите, изкарани незаконно от „Петрол срещу храни“. Идеята била да ги скрият, както постъпили нацистите през Втората световна война. След това съжали, че е повдигнал въпроса, защото хората, които се занимавали с този материал, били убити и ме помоли да оставя цялата работа.