Уилям Грифин - Ловците

Кастило чу въздишката на Мунц, след това задната врата се отвори. След секунда седна на предната седалка до него.

— Как си, Алфредо? — попита Чарли на немски.

— Докато не ме раздруса на гърбицата, Карл, се чувствах чудесно.

— Много се извинявам.

Мунц махна небрежно с ръка.

— От кого бягаме? — попита Чарли. — Защо?

— Някакви ме следят — отвърна напълно сериозно Мунц, след това се разсмя: — Сигурно искат да ме телепортират на космическия си кораб, за да ми вземат спермата. Нали такива ги дрънкат параноиците?

Кастило също се разсмя.

— Кои са те?

— Нямам представа. Знам само, че същата сутрин, когато замина за Щатите — проспах целия ден и нощта, благодарение на малките жълти хапчета, дето ми даде сержант Кенсингтън — излязох на балкона и видях една кола, ситроен, с двама мъже, паркирана отсреща. На таблото бяха оставили бинокъл. След това започнаха да спират други автомобили с други хора.

— Не знаеш обаче кои са.

— Не, а и не бях в състояние — и все още не съм — да започна да задавам въпроси.

— Каза ли на Певснер?

Мунц поклати глава.

— Защо не?

Кастило усети, че Мунц се колебае дали да му се довери или не.

— След като вече не съм шеф на ДРУ, не съм толкова полезен на сеньор Певснер като преди — отвърна накрая той. — Може дори той да е решил, че вече представлявам заплаха. Ако ме премахне, няма да има кой да отговаря на въпроси за него.

Кастило внимателно обмисли отговора си.

— За съжаление, Алфредо, това е истински проблем.

Мунц кимна.

— Не те попитах за рамото — продължи той.

— А аз не те попитах защо си отново в Аржентина.

— А защо не попита?

— Защото не бях сигурен дали ще ми кажеш. Дали ще ми Кажеш истината. Защо тогава да питам?

— Запиши си някъде, Алфредо, аз съм от добрите.

— Може и така да е, само че аз не го знам.

— Кажи ми как е рамото.

— Преди два дни — по настояване на жена ми — отидох до апартамента на доктор Ромин. Помниш ли го?

— От Немската болница ли?

Мунц кимна.

— Той ми е приятел. Дължи ми няколко услуги. Не ми повярва, когато му казах, че пистолетът е гръмнал, докато съм го почиствал.

— Защо?

— Каза: „Който и лекар да е извадил куршума, се е справил блестящо. Или е чужденец, или ти си бил в чужбина, когато си се прострелял. Тук нямаме конци, които се разграждат сами“.

— Нали не си му казал какво се случи?

Мунц поклати глава.

— Той знае, че няма смисъл да пита. А и не иска да знае.

— Много съжалявам, че те раниха, Алфредо.

— Все се надявах, че вече си разбрал кои са онези копелета вредни — отвърна Мунц — и ще ми кажеш.

— Имам подозрения, но не мога да кажа нищо със сигурност.

— Аз мога и сам да се грижа за себе си. Безпокоя се за семейството си.

„И имаш пълното основание след онова, което мръсниците причиниха на госпожа Мастърсън“.

— Какво можеш да ми кажеш за парите? — попита Мунц.

— Какви пари?

— Хауърд Кенеди каза, че в сейфа на Лоримър имало много пари — уточни полковникът.

— Той питал ли те е за парите? — попита Чарли, неспособен да повярва.

Мунц кимна.

— Както виждам, Карл, има неща, които не можеш да ми кажеш — отбеляза Мунц.

— Кенеди спомена ли колко са парите?

— Не, но останах с впечатлението, че са много. Намерихте ли ги, след като ме простреляха?

Тъй като Кастило не отговори веднага, Мунц отново заговори:

— Тъкмо исках да ти кажа, че ще проявя разбиране, ако има неща, за които не можеш да говориш. Също така ще призная, че съм напълно отчаян, Карл. Става дума за семейството ми.

— Виж какво мога да направя, Алфредо. Мога да изведа семейството ти в Щатите, където ще сте в безопасност, докато открия кои са извършителите и се разправя с тях.

— Звучи добре, но аз нямам пари нито за самолетни билети, нито ще мога да издържам семейството си в Щатите.

— Благотворителен фонд „Лоримър“ ще се погрижи — отвърна Кастило.

— Кой?

— В сейфа на Лоримър наистина имаше много пари — бяха нещо като облигации. Почти шестнайсет милиона долара. Искам да разбера откъде Кенеди е разбрал за тях. Както и да е, ние ги взехме. Прехвърлени са в Щатите. Аз се разпореждам с тях. Нарекох ги благотворителен фонд „Лоримър“. Ти и семейството ти разполагате с достатъчно пари, за да останете в Щатите колкото се налага.

— Можеш ли да го уредиш? Ще го направиш ли?

— Раниха те заради нас. Длъжник съм ти.

— Знаех, че рискувам, когато тръгнах.

— Длъжници сме ти — повтори Кастило. — Имате ли паспорти?