Уилям Грифин - Ловците

Извади мобилния телефон и се опита да го включи. Екранчето остана черно.

„По дяволите! Батерията е паднала! А ти какво очакваше, инспектор Клузо? Че можеш просто да пъхнеш телефона — с изтощена батерия — в куфара и да очакваш седмица по-късно да проработи, защото така си решил?

Дали ще намеря къде да го заредя? Когато батерията падне докрай, дали не се изтрива паметта? Нямам представа откъде да намеря номера на мобилния на Мунц, нито на Дарби, нито на Сантини. Имах ги само в паметта на мобилния“.

От мобилния долетя приятно чуруликане. Екранчето светна. Появи се усмихнатото лице на анимационен герой и поздрави: „Hola!“

„Работи!“

Кастило също го поздрави на висок глас.

— Hola, hola, hola! — и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

Полковник Алфредо Мунц отговори на второто позвъняване.

— Мунц.

— Как ти е ръката? — попита на немски Кастило.

Долови кратко колебание, преди Мунц да попита:

— Значи номерът ти е същият?

— Да.

— Ще ти се обадя — обеща Мунц и връзката прекъсна.

Кастило затвори. Нещо притесняваше Мунц. Личеше по гласа му и по думите му. След като не искаше да говори по мобилния, значи подозираше, че някой подслушва разговорите му.

„Ще разбера каква е тази работа“.

Натисна друго копче и Дарби се обади на второто позвъняване.

— Hola

— Продават ли брашно за палачинки в магазина на посолството? — попита Кастило.

Последва кратко колебание, преди Дарби да отговори:

— Сигурен съм, че продават.

— Изпрати Рикардо Солес да ми купи три килограма — нареди Кастило. — И да ми намери отнякъде зареждачка за мобилния. Апаратът е „Моторола“, модел…

— Знам, нали беше мой.

— Ще ти обясня всичко по-късно — побърза да каже Кастило. — Има ли свободна друга черна кола?

— Има.

— Може ли да я взема?

— Значи няма да ми кажеш какво става?

— Когато се видим. Чакам да ми позвънят, Алекс. Трябва да затварям.

Мобилният звънна тъкмо когато му донесоха бирата и сандвича.

— Hola.

— Къде си? — попита Мунц.

— В „Канзас“, в „Сан Исидро“.

— Сам ли си? С кола ли си?

— Сам съм. В момента съм с едно „Чероки“, регистрирано в Мар дел Плата.

— Знаеш ли къде е „Юнисентър“ на магистралата?

„Юнисентър“ бе най-големият Мол в Южна Америка.

— Знам го.

— Като пътуваш по магистралата, се пада от лявата ти страна, а след като хванеш отбивката, има два паркинга. Единият е на „Джъмбо“, другият е на „Юнисентър“. Влез пред „Джъмбо“ и паркирай близо до изхода, така че да можеш да тръгнеш веднага. Вратите ти да са отключени. Имаш петнайсет минути.

Разговорът прекъсна.

„Какво, по дяволите, става?“

Кастило скочи от масата, откри красивата сервитьорка и й плати.

— Съпругата ми — усмихна се той. — Трябваше да я взема преди петнайсет минути.

Освен че движението беше натоварено, Кастило успя да намери бързо „Унисентър“. Спря на паркинга на „Джъмбо“ двайсет минути след разговора.

Обиколи го бавно с автомобила. Опитваше се да зърне Мунц. От полковника нямаше и следа затова паркира близо до изхода, както му бе казано, изключи двигателя и провери дали всички врати са отключени.

След по-малко от минута задната врата се отвори.

— Не се обръщай — нареди Мунц. — Тръгвай. Завий веднага наляво. Ако няма движение, завий пак наляво и се върни на магистралата. Ако има, не завивай. Провери дали не ни следят.

Опашката за завой наляво беше дълга, затова Кастило продължи напред. Непрекъснато местеше поглед към огледалата и се опитваше да види задната седалка. Така и не успя да види Мунц.

„Което означава, че не е на седалката“.

— Зад нас има пежо, фолксваген „Костенурка“ и фиат „Уно“.

— Разкарай ги! — нареди Мунц.

Кастило зави рязко надясно и даде газ. Петдесетина метра по-нататък мина, без да намали през гърбица на пътя.

Чу как Мунц изпъшка.

„Господи, сигурно лежи върху раненото си рамо. Много го е заболяло“.

— Извинявай, Алфредо — обади се Чарли.

— Има ли някой зад теб?

— Не.

— Тогава намали и продължи да криволичиш по улиците. Давай към „Либертадор“.

— Кой ни следи?

— Откъде да знам? — отвърна Мунц. — Щом излезеш на „Либертадор“, давай към града. Търси супермаркет „Кото“. Пада се отляво. Спри на паркинга отзад.

Докато Кастило паркираше, забеляза, че единствените хора са някакви жени, които тъпчеха пликове с покупки в багажниците.

— Никой не ни е проследил — обади се Чарли. — На паркинга също няма никой. Няма ли да се изправиш?