Робърт Грейвс - Велизарий

Готите имали удоволствието да разкъсат вражеските линии още при първата атака и да накарат объркания враг да побегне към Низивис. Хората на Петър били спасени, но за сметка на плановете на Велизарий, понеже персите, дали сто и петдесет убити при тази схватка, разбрали, че Велизарий се е завърнал на границата и е все така опасен противник. Те не се осмелили да излязат срещу него и се задоволили да окачат знамето на Петровия полк от една кула, като за подигравка го увенчали с наденици.

Така Велизарий загубил всяка надежда да превземе Низивис чрез изненада и затова решил да го отмине, знаейки, че с обикновени обсадни съоръжения той не би могъл да бъде покорен за по-малко от година. Следващата крепост на изток била Сисавран и се намирала на около трийсет и пет мили. Тамошният гарнизон възлизал, заедно с градското опълчение, на четири хиляди души. Велизарий можел да си позволи да остави в тила си Низивис с неговия шестхиляден гарнизон, но не и двете крепости едновременно. Затова той решил да обсади Сисавран с главните си сили, като остави малък отряд при Низивис и изпрати цар Харит и неговите араби да извършват набези през река Тигър в провинция Асирия.

Тази част на Асирия не бе ставала обект на ромейски нападения от векове. Местното население живееше в пълно спокойствие и беше изключително богато. Тъй като цар Хосроу се намираше в Колхида, а персийските войски бяха вързани в Низивис и Сисавран, хората на цар Харит попаднали на такава лесна плячка, каквато не били имали никога. Цар Харит решил, че ще бъде много жалко да дели всички тези богатства с ромейските войски в тила му, съгласно съществуващата уговорка, и затова тръгнал да се връща по друг път в столицата си Бостра. Заедно с него имало един ескадрон от личната конница начело с Траян и една тракийска част, предвождана от Йоан Епикурееца, с цел да помогнат на арабите, в случай че се натъкнат на сериозна съпротива. Обаче Харит измамил Траян и Йоан, като наредил на съгледвачите си да докладват, че многочислена персийска войска се е врязала от север в тила им и сега ги причаква да се върнат през моста на река Тигър, по който били минали на идване. Царят на арабите заявил, че тръгва незабавно за своята родина. Йоан Епикурееца носел грамадна плячка и не му се искало да се изправи сам срещу цяла армия, затова решил да последва примера на Харит. Като по-младши по ранг, Траян трябвало да се съобрази с него. Така всички потеглили на юг по брега на Тигър до моста при Ниневия, където преминали реката. Оттам Йоан Епикурееца и Траян се върнали на ромейска територия, пресичайки пустинята през Сингара и долното течение на Аворас. Цар Харит стигнал благополучно е плячката си в Бостра след един още по-дълъг преход. (Юстиниан прости отново на този вероломен арабин и няколко години по-късно, когато той разгроми войската на царя на сарацините, го издигна в ранг на патриций и го посрещна с почести в Константинопол.)!

Междувременно Велизарий очаквал съобщение от цар Харит — или поне от Траян — за хода на военните действия и за разположените в Асирия персийски войски. Но вест не идвала и той започнал да се безпокои. Успял обаче да завземе Сисавран — градът бил претъпкан с избягали селяни и гладът го накарал да се предаде след шестседмична обсада. За разлика от пограничните градове Дара и Низивис, в Сисавран не поддържали постоянен запас от храна като предпазна мярка в случай на обсада, а внезапното появяване на Велизарий не позволило на жителите да съберат достатъчно жито от околните села. Велизарий им предложил великодушни условия — свобода за всички граждани християни от ромейски произход, тъй като това беше един от градовете, отстъпени преди век и половина на персите по силата на позорния договор на Йовиан, и избор между робство и служба във войската на император Юстиниан за осемстотинте персийски войници от гарнизона. Те избрали да служат при Юстиниан и бяха изпратени по-късно в Италия да се сражават срещу готите, както готите от личната конница на Велизарий бяха на свой ред прехвърлени в Месопотамия да се бият срещу персите. Укрепленията на Сисавран бяха сринати със земята.

От цар Харит все още нямало никаква вест и Велизарий се опасявал, че целият експедиционен корпус може да е попаднал в засада и да е бил унищожен. Свикал военен съвет и настоял да напреднат отвъд река Тигър — може би Харит се държал още в някой завзет по пътя град, очаквайки да получи помощ. Но нито един от военачалниците не подкрепил това негово предложение. Ливанците искали да се върнат заедно с войските си, тъй като двумесечният пост на сарацините бил вече изтекъл, а другите се оплаквали, че войниците им страдат жестоко от жегата и най-малко една трета от тях са неспособни да се бият. Всички започнали да протестират и да се надвикват, като все повтаряли: „Върни ни обратно. Не искаме да преминем Тигъра. Отказваме да вървим по-нататък. Върни ни обратно.“