Робърт Грейвс - Велизарий

В Константинопол за пръв път видяхме завършена църквата „Света София“. Неин архитект беше Антимий Тралески. Юстиниан му поръчал: „Не жали средства, за да направиш тази църква най-прекрасната и най-дълговечната постройка в света, за слава на името божие и на моето име.“ Антимий се бе оказал достоен за тази задача. Главната слава се пада всъщност на него, защото Юстиниан само е одобрил проектите му. Ако трябва да се отдаде дължимото и на други имена, нека посоча това на Исидор Милетски, помощника на Антимий, както и името на Велизарий, чиято победа над вандалите осигури не само паричните средства за построяването на катедралата, но и необходимия робски труд.

Катедралата се извисява над всички съседни постройки, макар че и те не са никак малки. Прилича на грамаден търговски кораб, хвърлил котва сред гемиите в Златния рог. Но пропорциите й са тъй добре пресметнати, че няма нищо потискащо или мрачно в нейните размери. Напротив, отличава се с едно изящно, но сдържано благородство, за което мога само да кажа: ако Велизарий беше толкова способен като архитект, колкото и като военачалник, точно такава църква би построил.

„Света София“ е широка повече от двеста стъпки, дължината й е триста стъпки, а височината — сто и петдесет. Увенчана е от огромен купол. Когато зрителят отправи поглед нагоре към свода, покрит целият с чисто злато, има чувството, че сградата ще се срути всеки момент, защото няма напречни греди, нито централни носещи колони — всяка част се извива навътре и нагоре към центъра на главния купол. Столичани казват на гостите на града: „По заповед на императора един демон е окачил купола на златна верига за небесния свод, докато бъдат изградени подпорите.“ Мнозина посетители взимат тази шега за чиста монета.

Храмът има две галерии, всяка с куполовиден позлатен покрив — едната за богомолците, а другата за богомолките. Кой би могъл достойно да опише великолепието на изящните колони и на мозайките, с които е украсена сградата! Човек има чувството, че се намира на поляна с пролетни цветя, огряна от огромно златно слънце, а каменните стълбове на напречния кораб се издигат нагоре като дървета. Стените и подът са облицовани с разноцветен мрамор — червен, зелен, пъстър, пурпурен, сламен, масленожълт и снежнобял, изпъстрен тук-таме с искрящ син лазурит. Изкусните ръце на ваятели, гравьори и леяри са изпипали всяка подробност, а многобройните прозорци по стените и на купола заливат напречния кораб със светлина. Не е необходимо човек да бъде православен християнин, за да се наслади на този храм и да отдаде дан на Мъдростта, на която е посветен. Той е по всяко време отворен и за най-бедните богомолци, стига да не нарушават законите и да се държат както подобава. Един просяк може да влезе в него и да си представи, че е василевс сред цялото това разточително великолепие; той има достъп навсякъде с малки изключения, като олтара, облицован с четирийсет хиляди либри блестящо сребро, и някои частни параклиси. Колкото до реликвите на светци и мъченици, тук те са в изобилие, а някои от вътрешните врати са от дърво, което, както твърдят, било някога част от Ноевия ковчег.

Мисля, че именно по време на едно посещение в „Света София“ Теодосий бе дошъл до убеждението, че води напълно безцелно съществуване и че ще намери мир само ако се върне в манастира. Не че бе станал по-ревностен християнин отпреди, но в Ефес животът му бе следвал точно определени правила и никога не му се бе налагало да мисли какво ще прави утре. Теодосий не беше порочен младеж. Всъщност, като приемаше монашеското въздържание и се отказваше от страстите, той се подлагаше на изпитание, което повечето мъже биха сметнали за непоносимо. Освен това си даваше сметка, че е обект на непрекъснати клюки въз връзка с господарката Антонина (наричаха го нейно момче за удоволствие), а и господарката, за да спре тези приказки, винаги се обръщаше с унизителна грубост към него на публични места, макар иначе да се държеше много внимателно. От друга страна, Теодосий се чувствуваше уморен от войните и се боеше от перспективата да вземе участие в още една кампания, и то на изток, където Велизарий сигурно щеше да бъде изпратен не след дълго: от жегата винаги му ставаше лошо и чувствуваше главата си като празна. Затова една вечер той стегна тайно неголямото си имущество, качи се на един бърз търговски кораб и замина за Ефес, след като остави записка с няколко думи за извинение и сбогом.