Иван Генов: „Популярният“ исторически роман на Грейвс

В своя класически труд върху византийската история големият учен Георг Острогорски дава такова определение за същността на византийския свят:

„Римската политическа теория, елинската култура и християнската вяра съставляват главните елементи, определили развитието на Византия.“

Разбира се, това съвсем не означава, че за повече от хиляда години една от доминиращите сили в Европа в политическо и културно отношение е била прост сбор от наследства и чужди заемки. Напротив, Византия като продължител на Римската империя създава собствена цивилизация, успяла не само да съхрани несравнимите ценности на Елада в Рим, но и да остави високи примери на културни постижения. Затова хилядолетието на Византия с не по-малка сила привлича онези, които в историята търсят образеца и забележителното.

Един от най-разностранните британски творци на нашия век е Робърт Грейвс (роден в 1895 г. в Уимбълдън). Известен на нашите читатели преди всичко като автор на популярните романи за властвуването на император Клавдий, той смята своята поезия за най-доброто си постижение. Тя му донася и избора за професор в Оксфордския университет през 1961 г. Но освен поезия и исторически романи, разглеждащи различни епохи, Грейвс е писал есета, както и един много ценен труд върху старогръцката митология („Гръцките митове“). Превеждал е на английски римските автори Апулей, Лукан, Светоний. Пълната библиография на публикациите му обхваща повече от 120 отделни заглавия. И все пак може да се твърди, че историческата тема е предпочитана от Грейвс. Той използува историята като неизчерпаем извор на сюжети, характери, в нея усеща непрекъснатата нишка на европейската култура, чрез анализа на човешката психология се старае да открива подтика, движил съдбините на народи и епохи. Едва ли може да се твърди, че Грейвс научно изследва периодите на европейската история, които го интересуват. По-скоро, неговият стремеж е да възстанови един цялостен климат, обусловен от човешки стремления и душевност, характерни за даден етап, да определи най-точно според съвременните представи основните очертания на дадена епоха. Не може да се отрече, че изключително образованият писател основно познава съчиненията на класическата древност и ранновизантийския период. В своите подробности романите му рядко се отклоняват от историческата истина, поне както са я запазили сведенията на съвременниците, дори и тогава, когато Грейвс си позволява по-свободно да тълкува събитията. Понякога изглежда удивителна лекотата, с която той наподобява стила на първоизточниците си, които ползува. И тук е естествено да възникне въпросът: защо все пак Грейвс така старателно запазва традиционните рамки на интерпретацията на фактите и въпреки това произведенията му се възприемат като един вид „измислена“ литература? Не е трудно да намерим отговора. Макар и да е неоспоримо точен и ерудиран, Робърт Грейвс цели преди всичко да създаде една четивна проза и в преследването на тази цел тога е може би още по-старателен, отколкото в примерната си добросъвестност по отношение на фактологията. Неговият разностранен талант, проявил се на практика в почти всички жанрове, носи нещо типично, на пръв поглед противоречиво: от една страна, изпъква несравнимо богатата фантазия на писателя, която от незначителни отломки може да възстановява цели картини, а от друга, навсякъде се налага и неговото чувство за мярка и сдържаност, може би характерно за литературната традиция, чийто последовател е той. Тези качества на прозата на Грейвс, съчетани с усета му за сюжетна композиция, с верния избор на темата, я правят привлекателна и сравнително по-леснодостъпна. Писателят никога не се насочва случайно към епоха, която да послужи за основа на някои негов исторически роман. Той се ориентира към преломни, противоречиви времена в историята на големите цивилизации: Юлиево-Клавдиевата династия поставя началото на императорската епоха в Рим, а дългото Юстинианово владичество (527–565 г.) до голяма степен определя облика на оформящата се вече Византия, която сетне продължава съществуването си още цяло хилядолетие. И ако годините на управлението на наследниците на Октавиан Август в Рим са преди всичко заситени с вътрешни конфликти, то завоеванията на Юстиниановите пълководци, сред които най-прославен е Велизарий, извоюват правото на последователите на Константин Велики да продължат класическите традиции на древността.