Иван Вазов: Маргарита (Един роман в Прага Откъслек)

През един юлски ден на 1875 година в паркът на Стромовка седеше под сянката на яворите един хубав младеж, черноок, с възтъмно лице, с твърде изразителни черти, и гледаше на Прага.

Той гледаше от тоя висок рът, замислен, на старата чешка столица, овдовялата след Белогорската битка хубавица, кацнала живописно въз чаровни брегове и хълми; той гледаше широката Вълтава, в която падаше сянката на стария величествен Карлов мост, почернял от върволяк, гледаше древният Вишеград, строг и усамотен на хълма си, от величавите зидове, кули и храмове на който вееше романтизмът на средните векове; или очите му дълго почиваха на зелените гори, що обличаха стръмнините отсам реката, и зад тях на зеленеющето се вълнисто поле, скачено в далечината с кръгозора.

Той не пръв път се възхищаваше от тая панорама и сега не можеше да й се нарадва. Наоколо му по пейките седяха други посетители от двата пола, оживявайки с разговори мястото. Но той ни един път не оттегли погледа си от гледката. Може би тоя замислен поглед виждаше сега и други невидими образи пленителни и драги в душата му, защото често и дълго той остаяше неподвижно вторачен на юг в нещо си, което беше отвъд кулите на Вишеград, отвъд това зеленеюще се поле, отвъд тоя кръгозор.

Ненадейно вниманието на момъка стреснато се отвлече наляво. Недалеко от него дойдоха и седнаха една възрастна, пълна жена с червен шал под мишница и книга в ръка в една мома със златиста руса коса.

Девойката беше твърде хубава. Едно бяло, кръгло румено лице, очи небесен цвят, отдето бликаше радост и безгрижност, сладки, сладки!… сякаш огряваха с щастие всичко що погледнеха. Напетата й ръчичка, опряна на омбрелката, имаше до съвършенство деликатно изваяние, бяла и възхитителна, каквато беше и шията.

— Де съм я видял? — питаше се момъкът, като се взираше в момата, зачуруликала високо на майка си с един звънлив глас, който го упиваше.

И той вече не отнемаше погледа си от нея.

— Но де съм я видял? Де съм чул тоя глас? — питаше се той пак, като човъркаше в паметта си.

Момата се обърна към негова страна, пръв път, и той се изчерви, като че уловен в някое непозволено дело, и обърна очите си другаде. Но след няколко секунди той пак погледна. Момата и другата жена още го гледаха любопитно и, очевидно, приказваха за него. Стори му се, че зачу думите: „южен тип“! Да, непременно за него говореха. Той и други път бе забележил очите на тукашните жени със същото любопитно и симпатично изражение, спрени на него. Мургавото му лице и големите му черни очи, явление тъй рядко у тоя народ, с руси коси и сини очи, веднага издаваха нетукашното му произхождение.

Момъкът се усети спокоен само когато двете дами се извърнаха, приказвайки, на друга страна и той свободно можеше да поглъща с жадни погледи прекрасния профил, вратът, рамената на девойката, която със скулптурна ръка чъртаеше по пясъка с омбрелката.

Той видя, че възрастната госпожа разгъна книгата с кафява подвързия, която носеше, и се зачете. Девойката също извади един вестник. Той с наслада гледаше прелестните чевръсти движения на ръцете й, с които сръчно разгръщаше и подвиваше вестника. И седенето й, и положението, което даваше на стройната си снага и на членовете й, и движенията, непринудени и изящни — всичко това имаше такава жива, естествена дражест, ставаше с такова пленително благородство — щото би казал човек, че тая наука е усвоена в особено училище за красота и изящество.

— Странно е как у хубавите жени всичко, каквото правят, стои хубаво — помисли си младежът.

Двете дами четоха няколко време, без да разменят нито дума. Дебелата госпожа само си наметна шала, защото ставаше хладно. После станаха и си отидоха. Младежът изпрати и изпраща момата с възхитен поглед, докогато се изгуби с другарката си в тълпата между дърветата.

— Коя беше тя? — попита се той.

Няколко време остана замислен върху тоя въпрос. Той гледаше се към посоката, в която беше изчезнало прелестното видение. После, като че поиска пак да ги види, той погледна стола им, дето седяха преди малко.

— Ах! — каза той и стана.

На стола дебелата жена бе забравила книгата си.

Той бързо отиде, зе я и отвори началото. Това беше един роман. Като го държеше, едно писмо падна из него. Той дигна писмото, без да погледне в него, тури го пак между листата. Попита се какво да прави: да положи ли книгата на мястото й и да си отиде, като я остави на произвола на съдбата, или да чака там, да я варди — в случай че госпожата се върне да я потърси. Първата постъпка му се видя безсъвестна, престъпна: писмото можеше да бъде важно или от деликатно естество; второто решение му се видя по-прилично на почтен човек.