Робърт Грейвс - Велизарий

Господарката бе дълбоко опечалена от неговото заминаване — не можеше да се докосне до храна, нито да върши ежедневната си работа и накрая легна болна. Вече беше на четирийсет години и тревогите около войната в Италия бяха придали на лицето й изпит и угрижен вид, срещу, който не помагаха нито мазилата, нито масажите. Освен това бе започнала да сменя кръвта си и това я правеше нервна и раздразнителна. Изпадна в меланхолия, от която Велизарий, въпреки цялата си любов и безграничното си търпение, не успяваше да я изтръгне. Изглежда, тя възприе заминаването на Теодосий като знак, че голямата й красота (която той галантно възпяваше в съчинени от самия него песни) я бе напуснала заедно с всепризнатата й духовитост и чаровност. Смятам, че в случая Велизарий прояви истинско великодушие. Когато тя призна, че само присъствието на Теодосий би могло да я съживи отново, той отиде направо при Юстиниан и отправи смирено прошение младежът да бъде повикан обратно.

Юстиниан се съгласи да пише на ефеския игумен, приканвайки го да освободи Теодосий от дадения обет и да го изпрати обратно, но Теодосий настоял, че правото му да се покалугери не може да му бъде отнето от никоя светска власт, в това число и императорската.

Когато напролет цар Хосроу възобнови военните действия и Велизарий бе спешно изпратен да го спре, господарката остана в столицата, като каза, че в това състояние само би му пречила.

Тук моят разказ навлиза в един период, за който нямам никакво желание да пиша — период на големи страдания за господарката Антонина и на още по-големи за нейния съпруг Велизарий, и то въпреки забележителната победа над персите. Но наред с доброто трябва да се разкаже и за лошото.

Господарката, както вече казах, остана в Константинопол, когато Велизарий бе изпратен срещу Хосроу през късната пролет на лето господне 541-то. Цялото свободно от дворцови задължения време той прекарваше в обучение на новоприетите в личната конница готи на стрелба с лък и на своята изпитана тактика за водене на конен бой. Но на изток го очакваше неприятна изненада. След пристигането си в Дара (това място, както писа на господарката, му било скъпо със спомена за нейното посещение там преди години) той заварил имперските войски в състояние на много лоша дисциплина и подготовка, а за смелост не можело да става и дума — те треперели, щом чуели да се спомене за Персия. Можел да разчита само на собствената си лична конница от седем хиляди души. Голям брой военни части, които по списъците се водели в пълен състав и получавали пълни заплати и дажби, в действителност били с по няколкостотин човека по-малочислени, а от така наречените редовни войници половината били невъоръжени работници, заети с доизграждане и подсилване на укрепленията при Дара и другаде в съответствие със замисъла на Велизарий отпреди дванайсет години, чиято целесъобразност бе установена едва напоследък.

Повечето източни владетели с военни амбиции предпочитат да ръководят лично по-лесните операции, предоставяйки по-опасните на своите военачалници, но за разлика от тях цар Хосроу винаги избираше най-трудните сражения. По покана на коренното колхидско население, което бе безмилостно ограбвано от Юстиниановите бирници (макар че тяхната земя беше само протекторат на Източната империя, а не трайно притежание), той нахлу в Колхида по един маршрут през Кавказките предпланини, по който не бе минавала дотогава нито една персийска военна част и който винаги е бил считан за непроходим. Изпратил бе напред голям отряд със задачата да прокара път през девствени гори и пропасти, достатъчно широк и удобен, за да минат по него дори и слонове. Истинският му замисъл остана неразкрит, тъй като бе оповестил, че тръгва срещу някакво хунско племе, извършило напоследък редица набези в Персийска Иверия. С една дума, Хосроу стигна до колхидския бряг, превзе главната ромейска крепост Петра, уби ромейския префект, бе приветствуван от колхидците като освободител и завладя цялата област.

Велизарий научил за похода от свои съгледвачи оттатък месопотамската граница, въпреки че нямал още никакви новини за това как е завършил. Той решил, че единствената надежда за запазването на Колхида е да накара Хосроу да се върне, като нанесе съответен контраудар. Свикал всички налични части от разните гарнизонни градове и се обърнал без много церемонии към военачалниците, упреквайки ти сурово, задето били занемарили предвожданите от тях войски. Заплашил ги, че ако до два месеца те не бъдат както трябва въоръжени, екипирани и доведени до състояние на висока бойна готовност, ще предложи всички командири да бъдат понижени в чин. Накрая подчертал, че като върховен главнокомандуващ, очаква от тях да му се подчиняват безпрекословно.