Робърт Грейвс - Велизарий

Ако правилно съм изтълкувал мислите му, очакваше го голямо разочарование. Сигурно никога и никъде преди това един победил пълководец не е бил посрещан толкова студено от своя император. Столичните тълпи изпаднаха просто в изстъпление, давайки израз на възхищението си от Велизарий, и го приветствуваха като единствения си надежден защитник срещу персите. Юстиниан обаче изпитваше такава завист, че не му устроя заслужения триумф; дори не изложи публично взетата от готите плячка. Тя бе свалена без много шум на императорския пристан и отнесена в палата Порфирий, където можеха да я видят единствено членовете на Сената. Юстиниан беше против Велизарий да получи някаква част от парите, вероятно от страх, че той би ги пръснал сред тълпата и по този начин би увеличил още повече своята популярност. Но Теодора настоя да му се отпусне поне половин милион за разходите на личната гвардия, тъй като хората му не получаваха заплати и дажби от държавните фондове, когато не вземаха пряко участие във военни действия. При всички войни, в кои го беше участвувал, Велизарий не само даваше на хората си допълнително възнаграждение и провизии от собствения си джоб, но и възстановяваше загубите им в оръжие и бойно снаряжение, а това съвсем не беше общоприета практика. Освен това ги награждаваше с почетни пръстени и медальони за всеки по-голям военен подвиг и даваше пенсии на болните и ранените, които не можеха вече да се бият. Нещо повече, ако някой стар войник дойдеше при него и кажеше например: „Загубих ръката си по време на твоята първа персийска война и ето че стигнах до просешка тояга!“, той му даваше пари, макар и войникът да не е бил под негова непосредствена команда. Тази щедрост засилваше, разбира се, подозренията на Юстиниан, който се отнасяше твърде скъпернически към изпадналите в нужда ветерани.

Столичани казваха за Велизарий: „Той е направо чудовищен! Никой никога не го е виждал пиян; облича се толкова просто, колкото допуска неговият ранг; всяка похотливост му е чужда — не е погледнал с копнеж нито една от своите пленнички, макар че няма на света по-големи красавици от вандалските и готските жени; дори и религията не го изпълва с въодушевление.“ Придружен от господарката и от многобройна свита войници, той всеки ден излизаше от дома си на Главната улица и изминаваше пеш целия път до Августовия площад, където работеше в Официя на войната, и след това отиваше да поднесе почитанията си на императорската двойка. Тълпата се взираше с неотслабващ интерес във високата му фигура и в неговото открито, строго лице, както и в следващите го с равна стъпка войници. Това бяха мургави перси с фини черти, синеоки и русокоси вандали, дългокраки кестеняви готи, хуни с криви крака и дръпнати очи и маври с къдрави черни коси, извити носове и дебели бърни. Хората се взираха и в господарката и шепнеха: „И тя е чудовищна. Сама е убила много готи с балистата и нейна е главната заслуга за спасението на Рим.“ Веднъж дочух един свещеник да казва за нея: „Сбъдват се пророчествата Соломонови от Книгата на притчите за тази уличница: Тя мнозина е свалила ранени и мнозина юнаци са убити от нея; нейният дом е път за преизподнята, който слиза във вътрешните жилища на смъртта.“

И въпреки че само едно болно въображение би взело неподправената скромност на Велизарий за преструвка, Нарзес и Йоан Кападокиеца казваха на Юстиниан:

— Той замисля метеж. Виж го само как угодничи на тълпата, та всяко негово появяване на улицата се превръща едва ли не в празнично шествие. По този начин той засенчва в очите на простолюдието сиянието на твое славно величество. Вече смята, че трябва само да протегне ръка, за да си присвои и двете империи. Дошъл е тук в Константинопол, за да изложи на показ пленниците си, и търси удобен момент да грабне короната от свещеното чело на твоя светлост. Изпревари го и нанеси пръв удара.

Юстиниан, който бе малодушен, възразяваше:

— Нямам още никакви доказателства.

Той се страхуваше от Теодора, която държеше много на приятелката си Антонина; освен това, ако идната година Хосроу отново нападнеше империята, само Велизарий можеше да го спре.

Колкото до крал Витигес, той се поклони на Юстиниан и дори се отрече от арианската си заблуда, затова бе издигнат в ранг патриций и получи големи имения в Галатия, които не отстъпваха на Гелимеровите. Но женитбата му с Матасунта бе разтрогната по тяхно взаимно съгласие. Като награда за изгарянето на житниците Матасунта получи разрешение да се омъжи за Герман, племенника на самия Юстиниан — същия, който бе помогнал за потушаването на бунта на Стотцас. Останалите готски пленници бяха включени в конни части и изпратени да охраняват дунавската граница. Толкова за готите.