Робърт Грейвс - Велизарий

Като влязъл през прозореца, в носа го лъхнала киселата миризма на бедността. Намирал се в кухнята; на лунната светлина се виждали чаша и чиния, поставени на една разнебитена маса — следи от оскъдната вечеря на собственика. Ослушал се и доловил слаба кашлица от съседната стая и молитвеното мънкане на някаква старица. Преди тя да успее да извика, исавърът вече стоял пред нея с изваден кинжал в ръка, но това траяло само миг. Той извадил от пазвата си същата парцалива кърпа, която бе показал на Велизарий, и я върнал на старицата, като й се усмихнал приятелски. Дал й и парче сирене — тя го помирисала и го налапала с най-голямо удоволствие. Тогава влязъл и стотникът. Той я запитал на латински къде се намира къщата й и кой са нейните съседи. Бабата описала местоположението и казала, че съседите й са бедняци като нея и няма защо да се боят от тях. На шестстотинте войници бил даден знак да се изкачат. Един по един те се струпали в двора, който бил доста голям. Фотий се върна да съобщи на Велизарий, че засега всичко се развива добре.

Велизарий държеше в готовност една група със стълби за щурмуване на стената, скрита в лимонова горичка недалеч от акведукта. Щом чу двете изсвирвания на тръба откъм града и видя по размаханите фенери къде точно на северната стена бяха заели позиция исаврите, той нареди да донесат бързо стълбите и да започнат катеренето. Константин, на когото бе възложено да подготви стълбите, бе подценил височината на стената и сега те се оказаха по-къси с не по-малко от двайсет стъпки, но той ги удължи, като ги настави две по две, без да губи много време. Исаврите бяха завзели две кули и значителна част от стената помежду им, така че не след дълго към тях се присъединиха две хиляди души. Неапол беше фактически превзет.

Единствените защитници, които се сражаваха наистина мъжествено, бяха юдеите. Те знаеха, че ако бъдат пленени, нямат почти никаква надежда да избягнат робството, понеже Юстиниан беше ревностен гонител на тяхната вяра — той държеше отговорни всички юдеи за разпятието на Иисус Христос. Но накрая и тяхната съпротива бе сломена. Самите граждани отвориха портите и останалата част от армията нахлу в града.

До края на нощта Неапол бе подложен на разграбване. Извършени бяха много насилия и жестокости, които Велизарий бе безсилен да предотврати. Най-зверски изстъпления имаше от страна на двестате масагетски хуни — тези езичници бяха предпочели да не се връщат в родината си, а да останат на служба при Велизарий. Те нахлуха в църквите, разграбиха съкровищниците и избиха свещениците при олтарите. Когато вестта за това светотатство стигна до ушите на Велизарий, той беше дълбоко потресен, още повече, че тези църкви бяха православни. На сутринта обяви амнистия и сложи край на грабежите. Войниците трябваше да се задоволят с плячката от пари, скъпоценни камъни и сребро, тъй като Велизарий освободи пленените от тях неаполитански жени и деца и ги върна на семействата им. След това свика съд, както бе направил и при превземането на Картаген. Съобщи на осемстотинте готски пленници, че ще бъдат изпратени в Константинопол, където ще трябва да избират дали да станат неплатени общи работници, или да служат като платени войници на императора по персийската граница. Те го увериха, че ще предпочетат да си останат войници, и той ги похвали.

Докато съдът заседаваше, един официален пратеник на италийската гражданска служба — с мъртвешки бледо лице, окалян и изтощен до краен предел — бе въведен при Велизарий. Той носеше писмо от крал Тевдат до Хонорий, управител на Рим. Не беше счупил печатите, но предполагаше, че съобщението е крайно важно и тайно, понеже бил вдигнат от сън късно след полунощ и го държали да чака шест часа, докато то бъде написано. Тъй като бил истински ромей и ненавиждал еретиците готи, той, поемайки голям личен риск, успял да мине преоблечен по Виа Апия и да връчи писмото на славния победител Велизарий, наместник на негово свещено величество император Юстиниан, който на свой ред е наместник на самия бог. Като минавал по здрач през град Терацина, един готски стотник започнал да го разпитва; за да не допусне да го заловят или забавят, намушкал гота в корема и го оставил агонизиращ на пътя.

Велизарий разчупи печатите на писмото и не след дълго избухна в такъв буен смях, че се уплашихме да не е полудял. Най-после, възвърнал своята сериозност, той прочете пред събралото се множество с най-тържествен глас следния документ: