Робърт Грейвс - Велизарий

— Давам двойно — извика Велизарий, скачайки на крака, — но плащам едва когато ми бъдат връчени ключовете на града!

— Съгласен! — каза исавърът и избута напред редника.

Този груб, недодялан войник разказа на Велизарий за своето откритие. Хрумнало му да пропълзи по изсъхналия акведукт от мястото, в което беше прекъснат, на около една миля или малко повече от стената, чак до самия град. Искал да види дали краят не е затворен с решетка или друга някаква преграда. Не било трудно да измине разстоянието — можел да върви почти изправен, а в зидания свод имало достатъчно отвори за проветряване. Най-после стигнал място, където тунелът се стеснявал до една дупка в някаква скала, през която можело да мине момче, но не и войник в пълно бойно снаряжение. Скалата не била гранитна, а някаква мека, вулканична порода и нямало да бъде трудно да се разбие с кирка. На няколко лакти разстояние от другата страна видял отгоре светлина, като че ли акведуктът не бил покрит на това място, и успял да забележи няколко обрулени от вятъра маслини, една парцалива кърпа за глава и счупени пръстени съдове. Върнал се обратно, а на другия ден тръгнал по пътя успоредно на акведукта, търсейки маслинени дръвчета край него, но не намерил нищо и стигнал до извода, че скалата е някъде вътре в града.

Велизарий посвети в тайната само двайсет исаври от ротата на този войник, никой друг. Раздаде им чукове, увити в парцали, секачи и кошове и ги прати да разширят отвора, който бе разгледал преди това лично. Нареди им да работят колкото може по-тихо. По пладне те донесоха, че отворът е достатъчно широк, за да мине през него войник в бойни доспехи, че по-нататък тунелът става висок колкото три човешки боя и че част от тухления свод се е срутила на това място. Корените на едно маслинено дръвче били проникнали през зидарията, напоявани в нормално време от водата в канала. Самото дръвче било встрани от акведукта, но един от клоните му се простирал над отвора в горната му част. Войниците бяха взели със себе си парцаливата кърпа за глава и няколко маслини. Велизарий ги разгледа и каза:

— Тази памучна кърпа е била току-що изпрана, а вятърът я е издухал от въжето, където е била простряна да съхне. Маслините са питомни, а не диви. Няма съмнение, че дръвчето расте в задния двор на някоя старица.

След това той изпрати ново предупреждение до градските първенци:

„Ако не предадете града тази нощ, утре ще го загубите, защото вече зная как да го превзема. Кълна се в честта си, която нямам навика да залагам напразно. Ако не ми повярвате, това ще бъде обидно за мен. Когато щурмуваме стените, не мога да ви обещая, че няма да има насилие.“

Ала те не му повярваха.

Същата нощ той изпрати по акведукта шестстотин облечени с брони мъже; отначало те нямаха никакво желание да тръгнат и заявиха, че са войници, а не плъхове. Фотий, синът на господарката, помоли за честта да ги поведе, но Велизарий не искаше да повери толкова трудно начинание на едно момче; той му разреши обаче да върви последен и го натовари да го държи в течение за хода на операцията. Велизарий съобрази, че шестстотин войници в броня не може да не вдигнат голям шум, колкото и внимателно да се придвижват по тъмния водопровод, затова реши да отвлече вниманието на неприятеля.

Сред приближените му имаше един стар познат — Бесас, тракийският гот, който бе взел участие в угощението у Модест. По онова време той беше вече петдесетгодишен ветеран, но все още пълен със сили и боен плам. Велизарий възложи на Бесас да отиде с неколцина готи близо до мястото, където акведуктът влизаше в града, и да заговори неприятелските постове на собствения им език, опитвайки се уж да ги подкупи да предадат града. Хората на Бесас трябваше да вдигат колкото може повече шум, да се задяват на висок глас и да се препъват по камъните в тъмното като пияни.

Хитростта успя. Бяха разменени обиди, викове, приветствия, шеги, пяха се готски балади, Бесас заяви на висок глас верността си към император Юстиниан, а готските постове — своята към крал Тевдат, и шестстотинте войници минаха по акведукта, без да бъдат чути. Със себе си те носеха фенери, за да си дават кураж.

Водачът, същият онзи исавър, който бе открил прохода, не носел ризница и бил въоръжен само с кинжал. Когато стигнал до срутения свод, той стъпил на раменете на един от другарите си и се изкатерил по страничните стени на акведукта. Хванал се за някаква издадена тухла, изкачил се по-нагоре и най-сетне успял да стигне до свода. Хвърлили му края на един дълъг ремък; той го завързал за клона на маслиненото дръвче, после преметнал крак върху стената и се огледал наоколо. Както бе предрекъл Велизарий, това било двор на някаква къща. Нямало никой. Исавърът махнал с ръка и четирима войници в доспехи, в това число и един стотник, скоро се присъединили към него в двора. Тогава той се прокраднал в къщата; тя била порутена, но обитаема. Минавало полунощ.