Хедър Греъм - Триумф

Беше оставила спешно съобщение на Джулиан да се опита да се свърже с Иън и бе сигурна, че скоро ще получи подкрепа. За миг младата жена се изпълни с горчиво съжаление, задето не можеше да призове на помощ друг войник от армията на янките, но нямаше как. Той се сражаваше далеч на север и дори да разполагаше с достатъчно време да го намери, тя не знаеше къде да го търси. Тия се надяваше, че брат й Иън ще пристигне във Флорида, защото съпругата му наскоро бе родила, и ще получи съобщението й. Но засега беше сама. Трябваше да дойде, нямаше избор. Оставаше й само една надежда — да се опита да спечели време.

„Но как да спечеля време — за хиляден път се запита тя. — Как?“ Беше направила всичко, което бе по силите й. Бе препускала на кон извън лагера, беше изминала почти двеста километра само за няколко дни, съвсем сама. Каква ирония на съдбата! Баща й би побеснял от гняв, ако узнаеше. Всички мъже в нейния живот щяха да бъдат бесни. Но как можеше да забави Реймънд Уиър?

Отговорът дойде сам.

Трябваше да използва всички възможни средства. Тази вечер тя не беше бунтовничка от Юга. Вече бе сторила достатъчно в името на тази велика кауза. Беше се впускала в опасни авантюри и често се бе разминавала на косъм със смъртта само благодарение на късмета си. Беше решена да брани всичко, което й бе скъпо — честта и свободата си, както и да се опита да спаси колкото се може повече човешки същества, макар животът им да бе завинаги белязан от трагедията на тази война. Беше платила необикновена цена за усилията си, беше се заклела да не язди отново сама… но тази нощ…

Не можеше да се откаже. Баща й…

Но да играе своята странна роля в тази война бе едно, а сегашната ситуация бе съвсем друго. В първия случай можеше да нарани единствено себе си, докато сега…

Това, което смяташе да направи, бе грях. Не искаше да го прави…

Стига! Сега, когато събитията се бяха развили толкова стремглаво, не бе време за морални угризения, нито пък за терзания за обещания, които бе дала в друго време. Тя не можеше да спре войната. Нито пък да промени факта, че обичта към близките й бе на първо място — беше готова да умре за родителите си, за братята си, за всеки член от семейството си.

Но точно тази нощ нямаше никакво намерение да умира. Не! Само щеше да продаде сърцето и душата си, за да спаси живота на онези, които обичаше.

Знаеше какво трябва да направи. Разбира се, Уиър няма да откаже да се срещне с нея. Нали й бе обещал, че тя винаги може да разчита на това. Може би дори ще й позволи да защити исканията си, да го умолява и дори да флиртува с него…

А после той ще започне да я обсипва с извинения, ще си признае, че искрено съжалява, но баща й е непоправим, заклет предател на тяхната кауза и затова трябва да бъде обесен още същата нощ или може би разстрелян…

Той щеше да се мисли за победител и нито за миг нямаше да заподозре, че всъщност тя иска да спечели времето, от което се нуждае. Само това й бе нужно тази нощ. За баща й работеха много мъже — черни и бели, семиноли, гърци, германци и ирландци, които бяха готови да го защитават до последния си дъх. Баща й щеше да се сражава упорито, но силите, които щяха да му се противопоставят, щяха да са по-многобройни, освен ако не му се притекат на помощ неговият син — привърженик на янките — или други войници, приятели или дори врагове, за да доведат подкрепления преди началото на схватката.

Да, сега бе моментът да действа.

Тия пришпори коня си. Яздеше право към голямата къща, където навремето се бе радвала на безгрижните празненства. Стараеше се да не вдига шум. Когато стигна до осветения участък пред верандата, слезе от седлото и тръгна към стъпалата пред входа.

— Стой! — заповяда й плътен мъжки глас и срещу нея изскочи мършав часовой. — Мадам…?

— Трябва да се срещна с полковник Уиър, сър. Предайте му, че Тия…