Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Да, или от Ирландия!

— Тук има съществена разлика, милейди. Надявам се сама да откриете колко значителна е тя.

— Презирам ви! — изсъска вбесено тя.

— Престанете! — заповяда остро той, тъй като ездачите наближаваха. Натискът на ръцете му се засили. — Наистина ли сте такава егоистка, та умирате от желание да напоите земята си с норманска, ирландска и английска кръв?

Рианон веднага млъкна, питайки се отчаяно дали наистина щеше да успее да предотврати кръвопролитието. Сигурно беше, че викингът ще откаже да я вземе за жена. Ако я върнеше обаче, войната между англичаните и ирландските му приближени ставаше неизбежна.

— Смятам, че е по-добре само ние двамата да се бием помежду си — прибави меко Ерик и топлият му дъх опари бузата й. Рианон се смая от нахлулата в тялото й горещина. — Трябва ни само малко късмет, лейди, и повече нито един мъж няма да стане жертва на вашето предателство.

— Не съм предателка! — възпротиви се тя и се обърна да го погледне в очите. Те бяха студени. Викингът никога нямаше да й повярва.

Ерик бързо отмести поглед.

— Е, по този начин поне се запознахме — произнесе тихо той.

— Ерик от Дъблин! — провикна се за поздрав Уилям и тъмният му, обвинителен поглед се впи в очите на Рианон. — Кралят покорно ви моли за прошка за начина, по който бяхте посрещнат.

— Аз съм на път към краля — отговори хладно Ерик.

— Момичето ще…

— Аз лично ще я отведа при него — прекъсна го решително принцът. После провря коня си между двамата мъже и го пусна в галоп. Бързото движение на коня тласна Рианон към мускулестата му гръд и тя отново усети силата, скрита в мъжкото тяло.

Този викинг беше най-смелият воин, когото познаваше. Беше видял Роуан и сигурно щеше да го убие.

Много скоро стигнаха пред портите на града. От всички страни към крепостта се стичаха мъже — войници на краля и ирландско-норвежки отряди. Рианон не можа да открие Роуан между тях и горещо се помоли любимият й да е успял да се скрие в гъстата гора.

Вратите се отвориха. Едрият жребец препусна право към кралския дом.

Кралят ги очакваше в двора. Проследи с поглед как викингът спря само на метър от него, как вдигна Рианон от седлото и я пусна на земята.

Девойката застана пред кръстника си със сковано тяло и треперещи крайници. Едва успя да се задържи на краката си. Страхът заплашваше да избие в луда паника. Едно беше да усеща презрението и омразата на викинга и съвсем друго да види гнева и омразата в студения поглед на Алфред. Той направи крачка към нея и тя разбра, че отлично е осведомен за срещата й с Роуан. Единственото, което не знаеше, беше, че тя е отишла там с твърдото намерение да се подчини на волята му.

Алфред беше убеден, че кръщелницата му го е предала — нарочно и коварно.

Кралят вървеше право към нея. Погледна я в очите и я зашлеви в лицето с такава сила, че тя падна на колене и от гърлото й се изтръгна писък. Чу как викингът скочи от коня зад нея, и усети треперенето на земята под тежките му ботуши. Тътенът се усили, защото войската влизаше в града — безброй англичани, норвежци и ирландци на коне.

— Ерик от Дъблин — проговори кралят, — освобождавам ви от военния съюз и от обещанието за женитба.

Рианон чу как викингът пристъпи към нея, сграбчи я за лакътя и я изправи на крака. В сърцето й бушуваше буря. Много искаше да се освободи от хватката му, но не посмя. Само прехапа устни, за да не изпищи.

— Алфред, кралю на Есекс — отговори тържествено Ерик, — моля да ме приемете в дома си, за да разговаряме насаме. Двамата най-добре ще решим как да отстраним възникналите трудности.

Кралят кимна бавно.

— Бъдете добре дошъл, Ерик от Дъблин. Сърдечно добре дошъл в дома ми.

Рианон не можеше да се помръдне. Натискът на мъжките пръсти се засили дотолкова, че й причерня пред очите. Тя погледна в сините северни очи и усети излъчващата се от тях сила. Вдигна упорито брадичка и отговори на погледа му.

— Милейди? — проговори хладно Ерик, но тонът му беше всичко друго, само не и учтив. Все пак тя успя да последва Алфред с високо вдигната глава.

Викингът не пускаше ръката й. Когато влязоха в залата, слугите на краля се поклониха и зачакаха заповеди. Нервно усмихнатата Алсвита забърза към госта, поклони се грациозно пред него и хвърли бърз поглед към пепелявото лице на Рианон. После прикова очи в набразденото от бръчки чело на съпруга си, което единствено издаваше бушуващата в сърцето му ярост. Когато предложи на Ерик ейл, хляб и херинга, гласът й пресекваше от уплаха. Слугите се втурнаха да поднасят и Ерик пое чаша с ейл, но отклони предложеното ядене. Кралят вдигна ръка и каза на жена си: