Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Ето че се срещнахме отново, лейди — проговори неочаквано меко мъжът. Леденосиният огън на очите му проникна в душата й и я изгори. Рианон неволно се запита какво ли беше видял и чул от срещата й с Роуан.

Всичко…

— И при такива… интересни обстоятелства. А аз вече бях започнал да смятам, че съществува макар и малка възможност двамата да живеем в мир. Пристигам в Уорхем да празнувам сватбата си и какво заварвам? Годеницата ме чака гола-голеничка.

Той се надигна, настани се по-удобно върху бедрата й и изпъна крака. Студеният утринен въздух щипеше кожата й, а под острия му поглед гърдите й набъбнаха и връхчетата им се втвърдиха. Допреди миг Ерик сякаш не забелязваше голотата й, но сега се зае да я оглежда с видимо презрение и изразът на очите му запали буйни пламъци в тялото й.

Непокорният й дух се събуди. Тя се изви под него като змия и се опита да се изплъзне от натиска на бедрата му.

— Веднага ме пуснете да стана! — Гласът и прозвуча ледено.

— Не, лейди, не — възрази изненадващо меко мъжът. Ледените му очи я пронизаха и в сърцето й сякаш се забиха две остри от хладна стомана. Той се наведе плътно над нея и дъхът м; погали устните й: — Едва в деня, когато умреш, сладката ми.

Рианон отново потъна в черната пропаст на паниката. Все пак тя успя да се пребори със страха си и реши, че никога повече няма да му покаже ужаса, който изпитваше.

— Кажете на краля, че не ме искате! — зашепна като в треска тя. — Кажете му…

— Толкова ли ви се ще да предизвикате война? Нима искате страната ви да потъне в море от кръв? — попита рязко Ерик.

— Но вие не ме искате! — проплака Рианон и замлъкна, защото конският тропот се усили. Кралските хора бяха съвсем близо.

Викингът скочи, посегна към китките й и с един-единствен мощен тласък я изправи на крака, при което за миг я притисна грубо до гърдите си.

— Не, лейди, не искам да се оженя за вас! — увери я подигравателно той и я пусна. В продължение на няколко секунди Рианон го гледаше като замаяна, после инстинктът надделя и тя се обърна, за да избяга. Пръстите му безмилостно сграбчиха косата й и от гърлото й се изтръгна остър писък. Мъжът я притегли към себе си и зашепна в ухото й:

— Я не се дръжте като глупачка! Сега не е моментът да се правите на страхливка. — Гласът му прозвуча враждебно. — Досега винаги съм се възхищавал на смелостта ви.

Тя го погледна и думите се изляха като порой от устата й, преливащи от омраза:

— Не се боя от вас и никога вече няма да ме е страх. Нямате власт да ме нараните, никога!

Той се усмихна, но усмивката му беше мрачна. Очите му приличаха на вледенени норвежки фиорди.

— Предлагам ви да се научите да се боите от мен, лейди, и то колкото се може по-скоро. Има много неща, от които трябва да ви е страх.

Много й се искаше да вирне гордо брадичка, но беше гола и леденосиният му поглед се плъзгаше безчувствено и пренебрежително по цялото й тяло.

Конският тропот наближаваше. Ерик отмести очи, коленичи, вдигна наметката й и загърна раменете й. Рианон се изненада, че викингът закри голотата й. В очите й се появиха сълзи, но много скоро трябваше да разбере, че това не е бил акт на учтивост.

— Смятам, че достатъчно дълго показвахте онова, което от днес нататък ще ми принадлежи, не е ли така, милейди? — Той вдигна едната си вежда, без да изчака отговора й. Всъщност, изобщо не чакаше отговор.

Тъкмо когато се обърна и свирна на коня си, Рианон успя да възвърне гласа си.

— Никога няма да ви принадлежа!

Жребецът пристигна в галоп и Рианон извика смаяно. После тялото й се скова. Този кон беше неин. Александър, любимецът й!

— Това е моят кон! — извика тя.

— Моят — поправи я меко Ерик.

Господи, тя беше забравила, че с женитбата цялото й имущество ставаше негово!

Без да престане да се усмихва, мъжът я погледна студено.

— Моят кон — повтори той. — И както жребецът принадлежи на мен, така и вие, милейди, ще станете моя. И вие ще се научите да идвате, щом ви повикам. Ако ви повикам, разбира се. Употребяван кон е едно, но употребявана жена е нещо съвсем различно…

— Жалко копеле! — изсъска разярено Рианон, но думите й преминаха в гневен протестен вик, когато силните му пръсти се сключиха болезнено около рамото й.

— Не! — изплака панически тя, но Ерик не й обърна внимание и я вдигна във въздуха. Обезумяла от страх, тя се опита да го удари или да го издере, за да се освободи. Но каменният му поглед накара юмруците й да се отпуснат безсилно.

— Не прекалявайте, лейди!