Хедър Греъм - Господаря на вълците

Мечът й бе паднал заедно с ризницата. Вдигна го и се огледа безпомощно. Погледна към огромното легло, покрито с чисти ленени чаршафи и кожени завивки. Сърцето й заби неудържимо. Опита се да овладее обзелите я чувства и с мъка преглътна.

Не искаше да се срещнат тук! Побърза обратно към бойницата и погледна към двора.

Сърцето й замря. Отново я полазиха топли и студени вълни, огън и лед. Тя замръзна, срещайки погледа му.

Възседнал огромния си боен жребец, Конар Мак Олаф гледаше изпитателно Мелизанда.

Мелизанда…

Ето я, най-после. Изправена в цялото си величие на върха на кулата.

Изгаряше от нетърпение да я прегърне. Мелизанда го наблюдаваше внимателно. В погледа й прочете неодобрение. Как е възможно! След пълната му победа! Не го спря дори непревземаемата крепостна стена, след като тя затвори вратите пред войските му. Той е господарят на крепостта.

Тя не помръдваше. Изправена високо на кулата, изглеждаше недосегаема. Всъщност ги разделяха само каменните стълби. Конар трябваше просто да слезе от коня и да изтича нагоре.

Изглежда близостта му не я вълнуваше. Продължаваше да го следи с високомерен поглед. Самият той също я изучаваше. Минало бе доста време, откакто я видя за последен път. Детето, което познаваше, се бе превърнало в изключително хубава жена. Това се виждаше и оттук. Бе по-висока от повечето жени. Не би имало нужда да вдига глава, за да срещне очите му, ако стояха един срещу друг. Косата й — гъста, дълга, черна, по-черна от безлунна нощ — падаше на талази по гърба й с нежен блясък. Имаше бяло като абанос лице. Бузите й бяха обагрени в аленочервено. Сочните и добре оформени устни подчертаваха фините й черти. Божествена красотата.

А характерът й? Бе избухлива като гръцка богиня и прищевките й нямаха край. В никакъв случай не бе ангел. Поне в неговите представи. Въпреки хубостта си, тя не прощаваше и не се предаваше. Не, красотата й не е ангелска, особено с този предизвикателен поглед.

Осанката й е горда, покорството й е чуждо.

Не се бе променила. Приличаше на детето, което срещна преди много години. Тогава тя ликуваше, чувствайки се победителка! И наистина победи, но с неговата помощ. Бяха се съюзили и тя спечели битката.

А днес Мелизанда прие помощта и след това затвори крепостните врати под носа му.

Наложи се да събори каменните стени и сега тя е победената.

Той няма да позволи да му избяга отново. Решил беше да не допусне лукавството, женската й сила или гневът й да го заблудят! Нямаше да го измами, нито да му избяга!

Усмихна се, вглеждайки се в цвета на очите й. Той му беше до болка познат, както и опърничавия й характер.

Искаше тя да види лицето му и затова повдигна шлема. Надяваше се предизвикателството в погледа й да изчезне. Напразно.

Конар слезе от верния си кон и изкачи първото стъпало. Осъзна, че още стиска меча. Тя беше свалила ризницата, но мечът още висеше на кръста й. Нямаше значение. Стъпка по стъпка той се приближаваше към нея.

Мелизанда се премести малко, за да може да го наблюдава по-добре. Мантията й беше в светловиолетово, което подчертаваше блясъка на косите й.

Беше смъкнала набързо ризницата, която носеше по време на битката. Дали си мислеше, че не я е забелязал в суматохата?

Той няма да позволи тя някога отново да влезе в бой.

Единственият й изход е в подчинението.

Погледът му отново се прикова в мантията й. Платът плътно обгръщаше тялото й и повтаряше всяко нейно движение. Следеше го с поглед. Той скачаше от сгънало на стъпало. Оставаше да преодолее последното.

Брадичката й се вдигна още по-надменно.

Отблизо беше не по-малко величествена — стройна млада жена с овално лице и високи скули, с нежна и фино очертана брадичка, леко заострена, издаваща силния характер. Сочните й устни изпъкваха на фона на бялото лице. Извивката им бе благородна, макар сега да показваха подчертана сериозност. Всичко в нея бе прекрасно — стойката й, цветът на лицето, чертите му, но това, което поразяваше, беше самотата, изпълваща очите й.

Те бяха широко отворени и леко раздалечени. Той виждаше всяка подробност.

Невероятни очи. Не бяха точно сини. Имаха виолетов оттенък, контрастиращ с цвета на мантията й. Виолетово — диво и буреносно. В него бяха застинали страшни мълнии. Тези очи можеха да разгневят дори и Один. Очи, които предизвикваха и заплашваха. Те не се страхуваха от смъртта. Сееха бури и винаги побеждаваха.

Но не и този път.