Хедър Греъм - Господаря на вълците

Усмихна се. Колкото и пъти да я спасява, тя пак щеше да го мрази.

Но усети топлината на плътта й, спомни си податливостта на тялото й. Изпълни го горещо, непреодолимо и болезнено желание да я има. Изнемогващ от желание, той заговори бързо, за да отклони мислите си:

— Малка глупачка, едва не се уби. Е, добре, госпожо, днес е само началото и нека господ ми е на помощ. Тук аз заповядвам.

— Но ти не вярваш в господ, нали?

Ръцете му затегнаха прегръдката. Тя се опита да се освободи. Стисна зъби.

— Време е да покажем на хората нашия съюз, любов моя. Имаш половин час да се приготвиш. Чакам те на входа да приветстваме войските си. Стига кръв. Не ще позволя да продължиш да я лееш.

— Никога не съм жертвала хората си — ядно отвърна тя. — Всъщност аз съм жертвата!

— Бедната ми мъченица. Какво да се прави, такава е божията воля, Мелизанда.

— Пусни ме! — заповяда тя.

— Колко умно! Да те оставя да се изтърколиш по каменните стъпала! Да погубя такава сияйна красота — и толкова сладка. Не, Мелизанда, запомни! Винаги ще си само моя.

— Не се ли опасяваш, че ще те намушкам някоя нощ! — попита го тя студено.

О, тя беше топла и тръпнеше в желязната му прегръдка. Гръдта й предизвикателно се повдигаше и спускаше. Дори хриптенето на гласа й бе съблазнително, когато се бореше за глътка въздух.

Конар се наклони още повече над нея, все още с усмивка.

— Когато си легнем довечера, няма да ти е до бягство, кълна се. При тези думи тя пребледня. Осъзна какво щеше да стане и го ритна силно по пищяла. Мъжът извика от болка, но успя да се задържи на крака и подскочи заедно с нея на горното стъпало. За негово учудване тя се притисна към него, за да не падне.

С няколко големи крачки, влачейки я със себе си, той стигна до стаята й. Хвърли я на леглото. Тя бързо скочи. Сърцето й биеше учестено.

— Но, Мелизанда, нима се страхуваш? От един викинг? Не може да не си спомняш нашата нощ. Но дали не бъркам страха с желанието? Не се страхувай, прекрасна моя! Нямам време за ласки точно сега. Но нищо, очаква ни дълга нощ.

— Лукав си като дявол! Ти… — яростта й почти я задуши. Мелизанда спря задъхана. Разбра, че е дошъл заради нея.

Той я притисна към себе си.

— Какво избираш, рая или ада? А може би по малко и от двете? Аз съм господарят тук и ще постъпвам както си искам.

— О! — извика тя вбесена. — Копеле такова! Ти…

— С нетърпение очаквам пак да ме прегърнеш — увери я той. — Довечера няма да ми избягаш, Мелизанда!

Освободи я. Тя падна на леглото, но бързо скочи и се отдалечи от него.

— Никога не съм искала да избягам — възбудено прошепна тя. — Крепостта беше в опасност. Имаха нужда от мен тук, а ти все си намираше работа другаде.

— Трябваше да защитавам родния си дом — напомни й той ядосано. — Запомни, че макар за теб да съм само един викинг, както ме наричаш, аз съм принцът на Дъблин и имам задължения, които изпълнявам.

— А моите задължения бяха тук! — разпалено отвърна тя.

— Сега това са наши общи отговорности и аз ще се погрижа за всичко — Той се обърна да си върви. — След като свърши церемонията, искам банята да е готова. Мисля, че и ти се нуждаеш от малко топла вода след битката. Погрижи се за това.

— Няма да… — започна тя, молейки се устните й да не треперят.

— Конар!

И двамата се стреснаха. На прага стоеше Свен от Линдзор, верният приятел на Конар, който при нужда винаги беше до него. Висок, с огненочервена коса и приятно луничаво лице, той беше изключително силен и ловък в битките.

Свен се поклони на Мелизанда.

— Госпожо!

Тя прие любезно поздрава му.

— Конар, очакваме заповедите ти. Какво решаваш за пленниците?

— Идвам — отвърна Конар, все още втренчен в Мелизанда.

— Почакай — тя се поколеба. — Какво смяташ да правиш с тях?

— С пленниците?

Тя едва преглътна:

— Не можеш просто да ги убиеш!

Той леко сведе глава. Не искаше да убива, но те бяха опасни. Оставаха си врагове.

— Конар…

— Чакам те след половин час — нареди й той.

— Пожелавам ти бавна смърт — изсъска тя след него.

— Казах половин час и ако държиш на хората си, не ме предизвиквай повече.

Обърна се рязко, при което мантията му се развя. Сложи ръка на рамото на Свен и го изведе. Вратата се затвори след тях.

— Проклет да съм, но тази жена е най-голямата вещица, която съм срещал! — изруга Конар яростно.

— Хайде, милорд! Не бъдете толкова строг.

Конар му хвърли смразяваш поглед.

Свен пое дълбоко дъх.

— Но тогава защо се оженихте за нея? — подхвърли той. — Все пак…