Хедър Греъм - Господаря на вълците

— Вече си мъртъв, Жофроа. Конар ще те убие.

— Побързайте! Времето лети! — Жил се огледа нервно.

Мелизанда осъзна, че устата й все още е свободна. Пое дълбоко въздух и извика с всичка сила. След миг проклетият чаршаф се намери в устата й.

— Ако извика отново, ще ни разкрият! — ядоса се Джон.

— Няма да се повтори — обеща Жофроа.

Предвидил беше всичко. Бързо дръпна един железен свещник от масата до леглото й.

Замахна и я удари по главата. Тя изгуби съзнание.

Не знаеше колко време е минало, когато се съвзе. Все още беше здраво вързана, увита в кожите, качена на кон. Те бяха успели да напуснат крепостта заедно с нея. Само господ знаеше къде се намираха сега.

— Е, събуди ли се, скъпа? — долетя до нея гласът на Жофроа.

— Скоро ще пристигнем. Сигурно искаш да знаеш къде? До развалините на старата римска крепост. Там, откъдето баща ти взе камъните за крепостта. Викингът няма да те търси на това място. Ако случайно се сети, датчаните ще го посрещнат с извадено оръжие. Те са се запътили към Руан и Париж. Всичко, което искат, е плячка. Мен ме интересуваш само ти и крепостта. Това ще ме доближи до властта, към която се стремя. Сега вече единствената пречка остава викингът и той ще умре.

Мелизанда не можеше да отговори. Беше здраво вързана и при всяко движение на коня болезнено се удряше в хълбоците му.

Жофроа спря животното си, скочи и я свали на земята. Махна парцала от устата й. Кожата, в която беше загърната, се свлече.

Жофроа успя да я задържи в последния момент. Под нея Мелизанда беше все още гола.

— Дайте плащ! — изкомандва Жофроа.

Сега, когато тя беше негова, той не искаше да я видят гола. Докато я отвличаха, това нямаше значение.

Той я завъртя, освободи й ръцете, пое подадения плащ и я загърна. Мелизанда продължи да се взира в Жофроа.

— Викингът ще те убие — обеща тя. — Ако не ме пуснеш, ще бъдеш нарязан на парчета и никой няма дори да те разпознае.

— Как можеш да бъдеш толкова самоуверена? Нима мислиш, че заради теб той ще рискува всичко?

— Няма да е за първи път да рискува живота си заради мен.

Очите им се срещнаха.

— Може би да, а може би не. Та той рискува живота си не заради теб, а заради онова, което притежаваш.

— Той ще ме освободи.

— Нима вярваш, че те обича? — надсмя й се Жофроа.

— Той ще ме освободи. Аз съм негова жена.

Жофроа поклати ядосан глава, смаян от увереността й.

— Не и този път. Нима не разбираш? Този път това няма да стане. Той няма да заложи всичко на карта само заради теб.

Отново я вдигна и я хвърли върху кафявия кон. Тя се опита да се задържи изправена на седлото, защото ако не паднеше, можеше да си счупи крак и да изгуби всяка надежда за бягство.

Жофроа продължи да я следи с поглед, хващайки юздите на жребеца си.

— Предупреждавам те, Мелизанда! Само едно погрешно движение и хората ми ще прострелят крака ти и няма да можеш да ходиш със седмици. Жил ще язди от лявата ти страна, а Джон отдясно. Ще си моя дори и осакатена.

Тя впери поглед напред.

— Колко дълго ще яздим?

— Можеш да видиш развалините в далечината. Луната вече изгря.

Не бяха далеч. След малко пристигнаха.

И наистина, там имаше много датчани. Хиляди. Лагерът им беше разположен сред развалините и не всички се виждаха в сенките им.

За нея бяха приготвили специално скривалище. Спуснаха се по стълби, водещи под земята. Жил и Джон с усилие я вкараха вътре. Тя отчаяно се бореше. Ухапа Жил и той извика. Накрая полетя надолу и падна насред тъмно подземие върху студените камъни.

Когато успя да вдигне поглед към стъпалата, видя Жофроа да стои горе невъзмутим. Хилеше се.

— Трябва да се погрижа за безопасността ни, Мелизанда, но ще се върна, колкото е възможно по-скоро.

Тя преглътна с мъка. Колко пъти се беше съпротивлявала на Конар?

Всеки път го желаеше, но не искаше да му го покаже. В началото се страхуваше от него, но след това страхът отстъпи пред очарованието му. После идваше болката от раздялата, ревността и отново страхът. Но заедно с това я изгаряше и желанието за любов.

Най-сетне разбра, че го обича.

А сега по нейна собствена вина отново беше в беда. Далече от него. Искаше й се да умре.

— Той ще ме намери — каза тя на Жофроа. — Той ще ме спаси.

Жофроа се засмя.

— Има време, ще видим, нали?

Завъртя се на пети и тежката врата се затръшва след него. Мелизанда остана сама в тъмнината.

Едва сдържаше сълзите си. Загърна се по-плътно с плаща, който й бяха дали.

— Той ще ме намери — извика тя отново, по-високо. — Той е Господарят на вълците, никой не може да го надвие. Никой няма да притежава това, което е негово.