Хедър Греъм - Господаря на вълците

— Каквото и да правя, ти си по-силният — изсъска тя.

— Да, по-силен съм — съгласи се той предпазливо.

— Тогава, върни се през нощта, силата е на твоя страна.

— Запомни само, че сънят ми е лек. Не смей да посягаш към ножа, защото тогава за първи път ще разбереш наистина какво значи викинг.

Тя затвори очи.

— Вече видях как постъпват викингите.

— Мисля, че все пак ти беше приятно. Мелизанда, досега не се разбирахме много добре. Но отсега нататък те предупреждавам. Ти си моя жена. В името на твоите и моите богове, моля те, помогни ми. Не се излагай повече сама на опасности. Жофроа те желае толкова силно, колкото иска и тази крепост. Не ме плаши самият той, а неговите стремежи. Повярвай ми, трябва да ме послушаш. Чуй ме и разбери! Желая ти само доброто.

Тя повдигна очи и се вгледа в неговите.

— Не мога да бъда твоя жена. Разделят ни твърде много неща. Аз…

— Първо излез от студената вода — отсече той. Захвърли меча си и я издърпа от ваната. Мелизанда заудря с юмруци, но те не помогнаха и тя се намери на леглото. Конар отново лежеше отгоре й.

— Не ме предизвиквай, скъпа. Нима искаш още? — Той присви очи и добави по-меко. — Не виждаш ли, че цялата си замръзнала? — Той погали с палец бузата й и докосна долната й устна. — Запомни, че съм дошъл тук, за да остана завинаги. Не ме интересува дали това ти харесва или не. — Той се притисна до нея и прошепна: — Връщам се като твой съпруг, за да живеем заедно от днес нататък.

— Не се надявай, да ме намериш тук, когато се върнеш — извика непокорно тя.

После стисна зъби, едва удържайки сълзите си. Не искаше да се разплаче. Прехапа долната си устна и замълча, надявайки се той да си отиде.

Най-накрая Конар стана. Тя бързо се промъкна покрай него и дори не погледна как той взе меча си и напусна стаята.

Сгуши се под кожите на леглото и продължи да трепери. Страхуваше се да мисли за това, което беше станало. Още повече се страхуваше от бъдещето. Той щеше да се върне довечера. Щяха да живеят заедно, както повелява бракът. Той я желае и тя ще е негова. Отново потръпна. Спомни си думите му: „Благодаря на бога, че не те обичам!“ О, боже, не ми позволявай аз да го обичам. Моля те, боже!

Опита се да убеди сама себе си, че не го обича.

— Мразя те! — извика високо. Направи го по детски и отново се почувства малка и изоставена. — Мразя те, мразя те!

Зарови лице във възглавницата. Това, което извика, беше едновременно и истина, и лъжа. Тя го мразеше и копнееше за него, и се страхуваше от него.

Желаеше го. Обичаше го.

Но толкова неща ги разделяха.

Той каза, че битката едва сега започва. Беше дошъл и отсега нататък щеше да живее тук.

Тази вечер щяха отново да бъдат заедно. Не!

Внезапно някакъв звук я стресна в унеса й. Той се връща, помисли си Мелизанда.

Но не Конар се промъкна тихо в стаята. Тя се втрещи, когато видя кой е до нея. Дори не можа да извика, толкова бе ужасена.

Жофроа Сур ле Монт, най-омразният й враг. Висок, слаб, с хубаво, но изкривено от жестокост лице, светлокафяви очи и права, провиснала тъмна коса. Той стоеше насред стаята и нагло я гледаше, докато тя се опитваше да скрие голотата си с кожите.

Понечи да изкрещи диво. Една ръка се протегна отзад и запуши устата й. Опита се да се бори отчаяно, драскайки с нокти, ритайки на всички страни, извивайки се наляво и надясно. Но те бяха трима — Жофроа и двама от най-силните му хора, Жил и Джон де Лае.

— Копелета! — тя се освободи за миг и успя да извика. Жофроа разкъса чаршафа и бързо запуши устата й с него. Хвърлиха я върху леглото, завързаха ръцете й отзад, увиха я в кожите и я вдигнаха като вързоп. Жил я метна през рамото си като чувал с картофи, а Жофроа я дръпна за косата и с кикот я погледна в лицето.

— Казах, че ще те имам, Мелизанда. И ето че изпълних обещанието си. И, кълна се в господ, крепостта също ще е моя.

Тя тръсна глава в отговор. Жофроа измъкна плата, запушващ устата й.

— Конар ще те убие! — изпъшка Мелизанда.

— Нима си вярваш? Чух част от разговора ви. Не мисля, че ще се досети, че си отвлечена, моя мила Мелизанда. Ти го заплаши, че ще избягаш. На него му е ясно, че присъствието му е нежелано. Но дори и да разбере, че не си избягала, ще е късно.

— Никога не ще успееш да напуснеш крепостта с мен! — изсъска тя.

— Е, може и да успея. Датските ми приятели много приличат на норвежците. Просто ще се престорим на малко пийнали и ще се измъкнем. Тази вечер всички празнуват. Аз ще празнувам, ти ще празнуваш. След толкова години всичко си идва на мястото.