Хедър Греъм - Интриги

— Пуснете ни да минем! — заповяда твърдо той. — Иначе подът ще се покрие с мъртъвци!

— Той не може да се справи сам с толкова много хора! — изхъхри дрезгаво един сивокос моряк. — Нападнете го, момчета! Да го довършим!

За щастие между гостите на кръчмата имаше и разумни хора. Двама-трима извадиха ножовете си, но Пиърс и Джефри се справиха с тях без усилие. Заградили от двете страни Роуз, те напредваха бавно към вратата.

С ъгъла на окото си Пиърс забеляза мъжа, който се готвеше да го нападне отстрани, но преди да е успял да вдигне меча си, Роуз грабна най-близкия стол и го стовари върху главата на натрапника.

Жена ми в никакъв случай не е крехко и нежно цвете, каза си развеселено той. Красива е като роза, но притежава и острите й бодли.

В тила му повя свеж въздух. Бяха стигнали до изхода. Той избута Роуз и Джефри навън, после бързо затвори вратата. Вдигна жена си на гърба на Беоулф, метна се зад нея и пришпори верния си жребец. Конят знаеше какво се иска от него и препусна в бърз галоп по пустите градски улици. Джефри го следваше по петите.

В една тиха уличка, далече от кръчмата и много по-близо до почтената гостилница, в която беше отседнала Роуз, Пиърс спря коня си. Скочи от седлото, свали жена си на земята и я разтърси с все сила.

— Защо дойде тук, по дяволите?

— Трябваше да те намеря! — прошепна нещастно тя.

— Искаш да ме спреш, нали? Няма да успееш. За малко не те изнасилиха!

Макар че лицето й побледня като платно, тя вирна упорито изящната си брадичка.

— Не съм дошла да те разубеждавам, а за да ти кажа къде е Ан. Трябва да я спасиш от лапите на Джеймисън, колкото се може по-бързо.

Пиърс я погледна слисано.

— Наистина ли знаеш къде е Ан?

— Джером дойде при мен в гостилницата. Каза ми, че съжалява дълбоко за онова, което ми е сторил и че се бои за живота на Ан. Каза ми още, че тя е сравнявала Джеймисън с теб, и то в негова вреда. Той е полудял от ревност и може да я убие.

— Господи! — прошепна задавено Пиърс.

— Трябва да бъдеш много внимателен! — В очите й блестяха сълзи.

— Къде е тя?

— В Хънтингтън Манър.

— Познавам този дом. Веднъж кралят намери убежище там. Ще те прибера на сигурно място и ще отида да взема Ан.

— Имам стая в гостилницата. Гарт е с мен.

Пиърс се усмихна облекчено. Можеше да разчита на верния си слуга.

— Да вървим. — Той я вдигна отново на седлото, качи се зад нея и конят потегли към гостилницата. Джефри застана на пост при конете, докато господарят му отведе жена си в стаята й.

Макар че бързаше, Пиърс я прегърна устремно и когато погледна дълбоко в смарагдовозелените й очи, потъна отново в магията й. Не, това не беше магия. Той я обичаше. През онази нощ тя бе загубила невинността си заради него, но и беше взела сърцето му. Той беше неин пленник — завинаги. Образът й щеше да го придружава постоянно, каквото и да правеше.

— Трябва да вървя — промълви тихо той.

Тя кимна и отговори на нежната му целувка.

— Върни се при мен, Пиърс, моля те!

Пътят до Хънтингтън Манър беше около час. По изключение Пиърс не щадеше жребеца си и постоянно го пришпорваше да бърза. Джефри го следваше с усилие.

Когато стигнаха до външната стена, не откриха нито един пост. Пиърс видя светлина в къщичката на портиера, но никой не отговори на вика му, нито на тропането по тежката порта. Той погледна загрижено Джефри и лошото предчувствие, което го придружаваше по целия път, се засили. Откри пролуки между старите камъни на стената и се покатери без усилие на върха, като поръча на Джефри да пази жребеца.

Без да обръща внимание на издрасканите си, окървавени пръсти, той се прехвърли през стената и скочи в двора. Къщата беше загадъчно тиха. Пиърс вдигна резето на портата, повика Джефри да влезе с конете и забърза към тежката дъбова врата. Обзет от нарастваща паника, той вдигна ръка да почука, но това се оказа излишно.

Още след първото побутване вратата се отвори и Пиърс влезе в залата. Видя в дъното високата мраморна арка, която водеше към кухнята, а до нея и широкото стълбище. Извади сабята си и се придвижи предпазливо към стълбата, като махна на Джефри да чака на входа. Щом стигна до стълбата, спря като закован на мястото си и оръжието падна от ръката му. Силите му измениха, тялото му се скова, в сърцето му пролази леден ужас. Не смееше дори да диша. Стоеше неподвижен и се взираше като безпаметен в двамата мъртви на пода. Не! Той не произнесе думата, но тя кънтеше като гръм в сърцето и мозъка му.