Хедър Греъм - Интриги

— Нима благородническата титла не означава нищо за вас?

— Нищичко — отговори предизвикателно тя и вирна брадичка. — Копнея само за деня, когато корабът ще вдигне платна към Вирджиния. Може би ние там наистина сме провинциалисти и почти диваци, както ни наричат англичаните, но хората в колониите оценяват човека според делата, сърцето и душата му, а не според някаква си титла, случайно дадена му по рождение.

Мъжът помилва нежните й пръсти.

— Така ли, госпожице? А кой е момъкът, който няма титла, но е с благородно сърце и чиста душа и върши героични дела?

Роуз го погледна объркано, после на лицето й се изписа усмивка.

— Няма друг мъж в живота ми, милорд. Може би ви се струва странно, но аз предпочитам да си остана неомъжена.

— Това състояние ще се промени, и то скоро.

— Вие нямате право да определяте живота ми.

— Аз ли? Вероятно не. Просто имам чувството, че живеете в някакъв рай за луди, където се чувствате не по-малко високопоставена от краля…

— Как смеете?

— Вие сте едно безсрамно хлапе и…

— Милорд Дефорт, не се чувствайте задължен да танцувате с безсрамно хлапе. Пуснете ме! Веднага!

— О, не! Първо ще си доставя удоволствието да ви обясня някои неща, госпожице. Този свят принадлежи на мъжете и вие сте само дребна фигурка в него. Вероятно баща ви е пропуснал да ви предупреди за това и да ви обясни, че е длъжен да ви осигури мъжка защита. Вашето имущество ще се съедини с това на мъжа ви и по този начин бъдещето ви ще бъде осигурено.

Вбесена, Роуз се опита да се освободи, но не успя.

— Не ви засяга какво прави или не прави баща ми! Защо говорите така за него? Обидил ли ви е?

— Разбира се, че не. Тъй като иска да ме спечели за свой зет, аз го ценя като умен мъж. Защото съм много богат, имам благородническа титла, освен това съм здрав и силен.

Този проклет аристократ, помисли си възмутено Роуз. Само ако можеше да му зашлеви един шамар! Въпреки това по вените й се разля странна горещина, която не се дължеше единствено на гнева. Защо докосването му и подигравателните сребърносиви очи й действаха така силно? Беше много ядосана и в същото време близостта му й беше приятна. Имаше чувството, че е изпълнена с преливаща, вибрираща жизненост. Харесваше й, че той умееше да буди борческия й дух. Сега обаче трябваше да прогони тези неканени чувства.

— Мисля, че е време да сложим край на това мъчение — настоя енергично тя.

— О, музиката е чудесна.

Значи трябваше да продължат словесната престрелка…

— Преди малко подчертахте, че съм богата, Дефорт.

— Парите са на баща ви.

— А аз съм единственото му дете и цялото богатство ще мине в мои ръце. Каква е разликата между мен и лейди Ан?

Този въпрос го учуди безкрайно.

— Лейди Ан е получила богатството си по наследство и носи отговорност само пред краля.

— А вероятно и пред вас.

— Което й доставя удоволствие.

— Хм… Значи вие искате да се доберете и до нейното богатство.

Пиърс избухна в луд смях. Може би се почувства засегнат, но успя да го скрие.

— Бедната Роуз! — Той изговори името й почти нежно. — Толкова самоуверена и своенравна. Вашето наследство ще отиде в ръцете на някой младеж. Бедничкият, още отсега го съжалявам. Може би ще се изненадате от онова, което ще ви кажа, но искам да знаете, че ще се радвам, ако нещата се развият според желанието ви.

— Нима намеквате, че би могло да се случи нещо друго?

Мъжът се поколеба и тя откри в очите му искрено съчувствие.

— Сигурен съм, че баща ви има големи планове за вас, Роуз. А Джеймисън Брайънт ще побърза да му направи изгодни предложения. Той ви е настойник и може да очаква щедро възнаграждение, ако успее да ви омъжи за аристократ. Може би в колониите нравите са други, но тук браковете обикновено се уреждат от родителите или настойниците, особено когато момичето е богато.

В очите й пареха сълзи. В думите му имаше голяма доза истина, но тя не желаеше да я чуе.

— Обикновено — да. Но за мен това не се отнася, защото трябва само да се върна във Вирджиния и да говоря с баща си. Той ме обича.

Пиърс Дефорт сведе глава.

— Желая ви много щастие.

— Съмнявам се.

Мъжът я погледна развеселено.

— По-добре е да се примирите със съдбата си. Много скоро ще ви омъжат за някой хубав младеж с титла.

— Това няма да стане! — възрази твърдо тя. — Ако някога се омъжа, то ще бъде само по любов.

Дефорт се усмихна с чувство за превъзходство.

— Прощавайте — прошепна съвсем тихо тя. — Как можах да забравя, че само мъжете и жените в зряла възраст като вас познават истинската любов…