Хедър Греъм - Интриги

Бяха му казали, че Роуз не проявява интерес към английските мъже и копнее да се завърне колкото се може по-скоро в скъпоценната си Вирджиния. Дано го направи и го освободи от присъствието си!

Всъщност, би трябвало да се радвам, мислеше си Джеймисън Брайънт. Лордът беше млад и изглеждаше много красив със сините си очи, русата къдрава коса и стройното, мускулесто тяло. Да, би трябвало да се радвам, повтори си той и огледа стаята, където доскоро беше живял баща му и която сега беше негова. Тежки брокатени завеси красяха огромното дъбово легло. В изкусно иззиданата камина пламтеше буен огън. Най-после Джеймисън беше станал господар на Хершиър Плейс, разкошно обзаведената господарска къща на рода Брайънт. Нали именно за това беше възпитан.

Все пак нещо не е наред, размишляваше унило той, докато милваше бялата кожа на Бет. Не можеше да понася благородния си баща, високообразованите учители му досаждаха до смърт и той се принуждаваше да бяга от часовете и да се забавлява, като привързва запалени клони за опашките на уличните котки. Не знаеше кои качества на характера му го тласкаха към тези жестокости и не искаше да знае. Когато беше по-млад, несъвършенството му го измъчваше, но после осъзна, че хората, които се отклоняват от пътя на добродетелта, са твърде много и те са по-интересни от другите.

— Пак си се замислил — отбеляза недоволно Бет.

Мъжът кимна с усмивка и огледа одобрително разкошното й тяло. Всичко в нея, от широките хълбоци до пълните гърди и обсипаните с лунички бузи, издаваше селското момиче.

Ала неговата Бет не беше глупава. В никакъв случай. Тя знаеше всичко за света, в който живееше. Джеймисън се разбираше много добре с нея, защото тя познаваше сърцето му до последното ъгълче, познаваше и склонността му към жестокост и дори й се наслаждаваше. Знаеше, че той няма да й даде дори титлата „любовница“, а до края на живота си ще я нарича „курва“ и „уличница“. Това обаче нямаше значение, тъй като се грижеше за нея и я обсипваше със скъпи подаръци.

Бет знаеше също, че Джеймисън не преставаше да мисли за лейди Ан. Много й се искаше да му помогне да осъществи желанието си, защото той щеше да я възнагради богато.

— Жалък живот! — въздъхна уморено мъжът.

— Защото не можеш да имаш лейди Ан, нали?

Джеймисън направи гримаса, сложи глава на налетите й гърди и установи с известна неловкост, че талията й се закръгля все повече. Ощипа я по корема и тя изписка. След малко легна по гръб, скръсти ръце зад тила си и се загледа с невиждащи очи в тавана.

— Винаги съм я желал.

Това беше вярно. Лъчезарната й красота му се струваше чиста и благородна, макар целият двор да знаеше, че тя спи с Дефорт. Да върви по дяволите онзи високомерен херцог! Той не само беше приятел на краля, но и славата му на отличен войник и корабостроител се носеше по целия свят!

А дамата… Джеймисън я обожаваше и беше готов да целува земята под краката й. Искаше да я спечели за себе си — това означаваше сбъдване на най-прекрасните му сънища. Ако в сърцето му все още беше останала искрица доброта — Ан можеше да я събуди за нов живот. За съжаление тя оставаше недостижима за него, въпреки наследената му титла и високото обществено положение. Освен това в нея имаше нещо, което го държеше на разстояние.

А Роуз? Да, елегантната му, своенравна американска братовчедка също притежаваше онази неуловима красота, която се проявяваше в гордата й стойка, в хладния тон на гласа, в жестовете и облеклото й. Джеймисън не беше в състояние да даде точна дефиниция на поведението й. Във всеки случай то я правеше недостижима и той не успяваше да се доближи до Роуз, както не беше успял да се доближи и до лейди Ан. Макар че и двете се намираха в непосредствена близост. Затова пък можеше да се търкаля в леглото с Бет…

— Днес всички отиват на лов. — Джеймисън стана и пристъпи гол до прозореца, сякаш можеше да види Чарлз и свитата му. — Много изискана компания. Кралят, Дефорт, лейди Ан, братовчедката Роуз и още няколко души!

— А ти не си между тях и затова се сърдиш на съдбата.

— Ако спечеля Ан, всичко останало ще загуби смисъла си — отговори остро мъжът. На вратата се почука и той чу покашлянето на стария слуга Кроули, който беше нает още от баща му. — Какво има, по дяволите? — изкрещя невъздържано той.

Старецът не отговори, но зад вратата се чу дрезгав смях и Джеймисън позна гласа на Джером, най-добрия си приятел.

— Аз съм! И не ме е грижа, че си решил да се отдадеш на разврат, защото имам фантастична идея!