Хедър Греъм - Интриги

— Тя е едно отвратително малко зверче, Ан. Би трябвало да я напердаша. Заслужава си го.

— Вече е голяма за пердах. Вярно е, че трябва да се научи да обуздава темперамента си…

— Препуска като вятър, без да се оглежда. Не се замисля, че може да стъпче някого.

— Тя е отлична ездачка.

— И не се съмнява ни най-малко в собствените си способности. Заслужава някой да й натрие носа.

— Днес ти успя да го сториш.

— Това не беше истинско надбягване.

— Напротив!

— Беоулф беше твърдо решен да изпревари кобилата на госпожица Удбайн, това беше всичко — защити се сърдито мъжът.

Ан се засмя и го целуна по върха на носа.

— Е, получи си удовлетворението. Сега можеш спокойно да й се извиниш.

— Няма да го направя. Стига сме се карали за тази проклета американка.

— Би трябвало да изпитваш поне малко съчувствие към нея, Пиърс.

— И защо, ако мога да попитам?

— Баща й беше добър приятел с лорд Виктор Брайънт, братовчед на жена му. Затова и господин Удбайн определи лорда за настойник на дъщеря си, докато тя пребивава в Англия. За съжаление Брайънт почина миналия месец и сега малката е под опеката на Джеймисън. — Тя въздъхна и обясни: — Този тип ми къса нервите. Смята се за най-добрия приятел на брат ми и е… ох, не знам! Не е грозен, но…

— Така значи — засмя се Пиърс, за да я подразни.

Ан поклати укорно глава.

— Той е красив мъж, но ми вдъхва ужас. За щастие съм пълнолетна и мога да се разпореждам с наследството си, иначе щях сериозно да се страхувам, че Джером ще ме омъжи за Джеймисън. Наистина, Пиърс, страх ме е за това момиче.

Мъжът вдигна рамене.

— Баща й е още жив и се съмнявам, че младият Джеймисън би могъл да има някакви права над нея.

— Прав си, но все пак…

— Освен това тя заслужава красив и в същото време страшен мъж като Джеймисън. — Пиърс се надигна и отново започна да милва гърдите й. — Впрочем, баща й смята, че съм идеалният съпруг за дъщеря му.

— И аз чух същото. — Ан приглади назад непокорните му черни къдрици. — Това е още една от причините, поради които се страхувам за Роуз. Тя има нужда от съпруг, но не от Джеймисън.

— Щом толкова държиш на нея, опитай се да не я изпускаш от поглед.

— Точно това смятам да направя. Но те моля и ти да упражниш влиянието си в нейна полза.

— Моето влияние? О, Ан, не знам дали…

— Трябва само да заявиш, че малката е под твоя закрила. Тогава ще бъда спокойна.

— Кой те тревожи?

— Страх ме е от настойника й и приятелите му. Джеймисън и любимият ми брат са си лика-прилика и владеят всевъзможни трикове, с които защитават интересите си.

— Днес всички в кралския двор прилагат такива трикове. Брат ти е една подла змия, Джеймисън Брайънт е егоист и незрял, а онази малка вещица Роуз просто ще си получи заслуженото.

— Пиърс, тя е сърдечна и смела…

— Откъде ти хрумна това?

— Преди няколко дни Джеймисън ме хвана натясно — отговори колебливо жената. Случилото се беше много по-лошо, но тъй като познаваше темперамента на Пиърс, тя не смееше да му признае всички подробности около онази злощастна среща с приятеля на брат си.

Кралят пътуваше с част от свитата си на юг. По пътя Джеймисън се опита да изтласка кобилата й към гората. Роуз, която яздеше наблизо, забеляза какво ставаше и побърза да й се притече на помощ. Престори се, че е изгубила контрол над коня си, и тъй като беше отлична ездачка, това й се отдаде без усилия. Едва не хвърли Джеймисън от седлото, а през това време Ан успя да избяга.

— Трябваше да си там, за да я видиш, Пиърс. Роуз се хвърли да ме защити като безстрашен малък кавалер и прогони онзи негодник.

— И какво ти стори негодникът?

Ан махна небрежно с ръка.

— Всъщност нищо. Просто се бях озовала в твърде неприятно положение и смелата Роуз ме спаси. Няма ли да й предложиш протекцията си, скъпи? Направи го заради мен!

Мъжът въздъхна и се предаде.

— За теб съм готов да направя всичко. Е, добре, от днес нататък малката е под моя защита. Само трябва да ми обещаеш да я държиш далече от погледа ми.

Облекчена, Ан го целуна нежно.

— Обещавам. А сега…

— Сега не искам да чувам нищо повече за нея! — Той я прегърна и страстно впи устни в нейните. Много скоро Ан забрави Роуз Удбайн.

За разлика от любовника си… Това го ядоса извънредно много. В момента, когато прегърна Ан, той видя пред себе си лицето на Роуз, блестящата червенокестенява коса, красиво извитата уста, дълбоките смарагдовозелени очи… Изведнъж потрепери, уплашен от глада, който се събуди в тялото му. Обзе го нарастваща неловкост. Та тя беше само една красива буржоазка, нищо повече. И все пак… Ан не биваше да узнае, че това момиче го е омагьосало. В Роуз Удбайн имаше нещо, което го заслепяваше, привличаше го и го възбуждаше… В сърцето му се надигна чувство за вина. Той любеше Ан, а мислеше за Роуз Удбайн — и я желаеше. Гневът му се усилваше с всяка минута, но той не беше в състояние да потисне горещото си желание. От гърлото му се изтръгна измъчен стон.